Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 105

Вече имах план. Който като всички планове се нуждаеше и от малко късмет. Първото късче от него открих в мига, в който влязох в тоалетната. Резето на вратата, което оставих отворено.

Вляво имаше самотна кабинка с тоалетна чиния. На крачка от нея белееше голям писоар с малко прозорче над него. Смъкнах без никакво усилие огледалото, залепено на стената над умивалника. В кабинки като тази спокойно можех да мина и без да зяпам отражението си.

Влязох вътре, качих се на чинията и придърпах вратата. Десет минути по-късно чух отварянето на входната врата, последвано от тихо поскърцване на обувки по линолеума. Пристигаше второто ми късче късмет.

Секундите се проточиха, после спряха. Винаги става така. Стори ми се, че го чувам в коридора. После стигнах до заключението, че се е отбил на бара за втора чаша кафе. Вратата на тоалетната се отвори в мига, в който се готвех да напусна скривалището си и да надникна навън. Видях как левият му крак се провлачи покрай кабинката и спря пред писоара. Би могъл да си свърши работата в някоя задна уличка, без изобщо да зареже поста си. Но навън беше студено, а аз се намирах в топлата хотелска стая, и то в компанията на жена. На всичкото отгоре положително мечтаеше и за голяма чаша горещо кафе. Поради всички тези причини куцият мъж беше решил да се облекчи на топло. И допусна грешка. Каквато аз нямах никакво намерение да повторя.

Отворих вратата на кабината, сграбчих го за косата и забих лицето му в оплютата от мухи стена. Носът му разцъфна в ален облак, тялото му се свлече на колене, а дясната му ръка изчезна под палтото. Блъснах слепоочието му в ръба на порцелановия писоар. Пистолетът издрънча на плочките и той се люшна встрани. Изтичах до вратата на тоалетната и сложих резето. Върнах се за по-малко от пет секунди, но той вече правеше опит да се изправи. Обувката ми потъна в главата му, последвана от два бързи десни прави. Този път той се укроти.

Закопчах белезниците за някаква тръба, която минаваше в долния край на стената, и бръкнах в джоба му. Според служебната карта беше специален агент на Вътрешна сигурност на име Робърт Крейн. Вдигнах оръжието, към което беше посегнал. Двайсет и втори калибър със заглушител. На колана му имаше още един пистолет: нормален служебен 40-и калибър. Крейн простена и направи опит да вдигне глава. Хвърлих му носната си кърпа.

— Избърши си лицето и си вдигни ципа.

— Аз съм федерален агент, Кели. А ти се накисна, и то здравата.