Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 103

— Мислиш ли за него?

— Напоследък, да.

— Защо?

Добър въпрос. На който обаче нямах добър отговор. Филип винаги беше някъде наблизо. Затворен в буркан спомен, който ме гледаше през дебелото стъкло. Прибран на рафта сред другите спомени. Но сега някой беше успял да счупи печата на буркана и брат ми се промъкна в сънищата ми, смущаващо жив.

— На колко години беше, когато той умря? — попита Елън.

— На четиринайсет. Филип беше в затвора. Излежаваше едногодишна присъда за някаква глупост. Аз така и не му се обадих, нито му писах. Един-единствен път разговарях с него.

— На четиринайсет?

— Горе-долу толкова.

— Знаеше ли как да се свържеш с него?

— Е, знаех как се борави с телефон.

— Но обаждането в затвора е по-различно.

— Знаех и как се изпраща писмо.

— Значи се чувстваш виновен за смъртта му?

— Чувствам се виновен, че така и не се сбогувах с него.

Елън посегна към празната чаша пред себе си. А аз изведнъж изпитах чувството, че двамата с нея се намираме в най-подходящото място на света. Въпреки хората, които не виждахме. Пиехме и пушехме, без да говорим. В мрака всеки проследяваше призраците у другия.

— Имаш ли подозрения кой стои зад всичко това? — попита тя.

— Само бегли идеи.

— Сред които и конкретни подозрения към мен, нали?

Поклатих глава.

— Какво ги прогони?

— Болката ти.

Тя понечи да се засмее, но не й стигна енергията. Вместо това измъкна някакво тънко пакетче и го сложи на масата.

— Това е за теб.

Огледах пакетчето. Кафява хартия, пристегната с черна панделка.

— Какво има вътре?

— Бележка, която трябва да прочетеш. А после прави със съдържанието каквото намериш за добре.

Понечих да развържа панделката, но тя ме спря.

— По-късно, Майкъл. След като си тръгна.

— Къде ще ходиш?

— Най-вероятно обратно при микроскопите си.

— Защо?

— Не знам. Може би да потърся и някои свои отговори.

— Ти нямаш вина.

В погледа й прочетох грозна насмешка. Помежду ни пробяга някаква тръпка.

— Това няма да свърши добре, нали? — попитах.

— А ти как мислиш? — Тя премести чашата си на два сантиметра към мен и добави: — Ще изпием ли по още едно?

— А ти ще ми кажеш ли какво те плаши?

— Още не.

— Добре. В такъв случай да пием по още едно.

52

Останахме в „Литъл Кингс Ликърс“ още час. Когато най-накрая си тръгнахме, аз огледах улицата, но не открих никаква следа от Куция. Толкова по-добре, казах си. Важното е той да не поеме по нашите следи. Тръгнахме към Стария град. И баровете бяха празни подобно на улиците. Все още отворените магазини бяха опразнени. Най-вече откъм храна, бутилирана вода, гумени ръкавици, дезинфектанти и, разбира се, предпазни маски. Някакъв мъж на средна възраст се беше опитал да изкупи всички памучни маски за уста от супермаркета „Уолгрийн“ на ъгъла на „Норт“ и „Уелс“, но друг клиент го застрелял на крачка от лексуса му и прибрал покупките.

Прекарахме си страхотно, наливайки се с алкохол до късно през нощта. После тръгнахме надолу по „Уелс“. Елън ме държеше за ръка и мълчеше. Покрай нас мина някакво такси. Страничното му стъкло се плъзна надолу. Шофьорът беше нахлузил розова маска. По погледа му личеше, че иска да се качим. Изпълнихме желанието му. Дадох му адреса на бутиковия хотел „Рафаел“, който се намираше отвъд Мичиган Авеню. Получихме стая 312 и поехме нагоре по стълбите. Тя ме целуна веднага след като вратата се затвори зад нас. Казах й да почака. Да легне на леглото и да затвори очи. Не след дълго дишането й стана равномерно, лицето й се отпусна.