Читать «Вещиците» онлайн - страница 5

— Третото дете беше малката Биргит Свенсон — продължи баба. — Тя живееше срещу нас. Един ден по цялото й тяло започнаха да растат пера. След месец се бе превърнала в голямо бяло пиле. Родителите й я гледаха дълги години в курника на двора. Дори снасяше яйца.

— Какъв цвят бяха яйцата?

— Кафяви. Най-големите яйца, които някога съм виждала. Майка й приготвяше омлети от тях. Бяха изключително вкусни.

Взирах се в баба, която седеше като древна кралица на трона си. Очите й бяха мътносиви и сякаш се взираха в далечината. В онзи миг единственото у нея, което изглеждаше реално, беше пурата й, чийто дим се издигаше на сини облачета около главата й.

— Значи момиченцето, което се превърнало в пиле, не изчезнало, така ли? — попитах аз.

— Не, Биргит не изчезна. Тя живя дълги години и снасяше кафяви яйца.

— Но ти каза, че всички деца са изчезнали.

— Сбъркала съм — отвърна баба. — Остарявам. Не мога да помня всичко.

— Какво се случи с четвъртото дете?

— Четвъртото дете беше момче на име Харалд. Една сутрин кожата му станала жълтеникавосива. После се втвърдила и напукала като черупката на орех. До вечерта момчето се превърнало в камък.

— В камък ли? — попитах аз. — В истински камък?

— В гранит — отвърна баба. — Ако искаш, ще те заведа да го видиш. Още го държат в къщата. Стои в коридора като малка каменна статуя. Гостите подпират чадърите си на него.

Макар да бях много малък, не бях готов да повярвам на всичко, което баба ми разказваше. Но тя говореше толкова убедително и сериозно, по лицето й нямаше и следа от усмивка и дори очите й не проблясваха, че започвах да се чудя дали все пак не казва истината.

— Продължавай, бабо. Спомена, че децата били общо пет. Какво се случи с последното?

— Искаш ли да си дръпнеш от пурата ми? — попита тя.

— Едва на седем години съм, бабо.

— Няма значение на колко години си. Ако пушиш пури, няма да хващаш настинки.

— Разкажи ми за петото дете, бабо.

— Петото дете — каза тя, като дъвчеше края на пурата си, сякаш бе вкусна аспержа — беше доста интересен случай. Деветгодишно момче на име Лейф отишло през лятото на почивка с родителите си на един фиорд. Семейството си правело пикници и плувало край скалите на едно от островчетата. Малкият Лейф се гмурнал във водата и баща му, който го наблюдавал, забелязал, че момчето останало под повърхността необичайно дълго. Когато най-накрая изплувало над водата, то вече не било Лейф.

— А какво било, бабо?

— Превърнало се в делфин.

— Не е вярно! Невъзможно е!

— Бил хубав млад делфин. При това много дружелюбен.

— Бабо! — казах аз.

— Да, скъпи?

— Наистина ли се е превърнал в делфин?

— Самата истина ти казвам — рече тя. — Познавах добре майка му. Тя ми разказа всичко. Разказа ми как делфинът Лейф останал при тях през целия следобед и возел братята и сестрите си на гърба си. Прекарали си чудесно. След това им помахал с перка и отплувал, и никой повече не го видял.

— Но, бабо, откъде са знаели, че този делфин е бил именно Лейф?

— Той им казал. Смеел се и се шегувал с тях през цялото време, докато си играели.