Читать «Вещиците» онлайн - страница 3

Малко след седмия ми рожден ден, както обикновено, с родителите ми заминахме да прекараме Коледа с баба в Норвегия.

Там, докато пътувахме с майка ми и баща ми в студа през покрайнините в северната част на Осло, колата ни се подхлъзна и се преобърна в скалиста пропаст. Родителите ми загинаха. Аз бях здраво завързан с колана на задната седалка и получих само рана на челото.

Няма да разказвам подробно страшните събития от онзи ужасяващ следобед. При спомена още ме побиват тръпки. Накрая, разбира се, се озовах в дома на баба, където тя ме притисна силно в обятията си и двамата плакахме цяла нощ.

— Какво ще правим сега? — попитах я през сълзи.

— Ще останеш тук при мен и аз ще се грижа за теб — отвърна тя.

— Няма ли да се връщам в Англия?

— Не — рече баба. — Не мога да допусна това. Душата ми ще отиде в Рая, но костите ми ще останат в Норвегия.

На следващия ден, за да се опитаме да забравим за голямата си тъга, баба започна да ми разказва приказки. Тя бе прекрасен разказвач и всичките й истории ме омайваха. Но най-интересно ми стана, когато подхвана темата за вещиците. Баба явно знаеше много за тези същества и ме увери, че историите за вещици, за разлика от другите й разкази, не са измислени приказки. Всички бяха истина. Самата истина. Бяха исторически събития. Всичко, което баба ми разказваше за вещиците, се бе случило действително и трябваше да й вярвам. Най-лошото обаче беше, че вещиците още съществуваха. Срещаха се навсякъде около нас, а аз трябваше да повярвам и на това.

— Вярно ли е, бабо? Истината ли казваш?

— Скъпи, няма да оцелееш дълго на този свят, ако не знаеш как да разпознаеш вещицата, когато я видиш.

— Но ти каза, че вещиците приличат на обикновени жени, бабо. Как тогава ще ги забележа?

— Трябва да ме слушаш — отвърна баба. — Необходимо е да запомниш всичко, което ще ти кажа. След това ти остава само да се прекръстиш, да се молиш и да се надяваш на най-доброто.

Седяхме в дневната на дома й в Осло и аз се готвех да си лягам. В тази къща пердетата никога не се дърпаха и през прозорците виждах огромните снежинки, които бавно падаха в непрогледния мрак навън. Баба ми беше страшно стара и сбръчкана, с едро тяло, обгърнато от сива дантела. Тя седеше царствено в креслото си и изпълваше всеки сантиметър от него. Дори мишка не би могла да се промъкне и да се намести до нея. Аз, едва седемгодишен, седях на пода в краката й, облечен с пижама, халат и пантофи.

— Кълнеш ли се, че не ме баламосваш? — продължавах аз. — Заклеваш ли се, че не си измисляш?

— Чуй ме — рече баба. — Познавам най-малко пет деца, които просто изчезнаха и никой повече не ги видя. Вещиците ги отвлякоха.

— Май само се опитваш да ме уплашиш — казах аз.

— Опитвам се да се погрижа това да не се случи и с теб — отвърна тя. — Обичам те и искам да останеш при мен.