Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 7

Президентът седна. Всички, които го слушаха, станаха едновременно на крака.

Шестнайсетминутната реч, състояща се от хиляда четиристотин и десет думи, бе прекъсвана от ръкопляскания десет пъти. Но когато новият президент се оттегли от микрофона, вече убеден, че е спечелил присъстващите, погледът му не бе насочен към аплодиращото го множество. Сред почетните гости той търсеше един човек, когото искаше да види. С чужда помощ тя успя да стане на крака. Деветдесетгодишната Роуз Кенеди бе почти два пъти по-млада от самата Америка. Церемонията щеше да изгуби голяма част от смисъла и значението си за президента, ако майка му не бе присъствала. Но тя бе тук — прегърбена, немощна, ликуваща. Той отиде до нея и я целуна нежно.

После хвана за ръка Първата дама. До тях застана енергичният и делови церемониалмайстор. Кенеди го отпрати вежливо. Нещата се бяха променили — Е. М. К. вече бе президент и не искаше да напусне трибуната веднага. Първо стисна ръката на бившия президент на Съединените щати, Джими Картър, който вече бе един обикновен гражданин, а сетне на онези, с чиято помощ бе спечелил изборите.

Х. Стюарт Найт мразеше всички отклонения от програмата, а днес нищо не вървеше според графика. Щяха да закъснеят за обяда поне с половин час.

Сенаторът Робърт Бърд поздрави президента. Слабата му фигура и скромно поведение създаваха погрешно впечатление за властта, с която разполагаше като ръководител на партийния апарат. Бърд бе изиграл безпогрешно ролята си в Демократическата партия, като изкова съюзите, довели Кенеди на власт. „Последният ви неофициален обяд поне за четири години напред, господин президент.“

Седемдесет и шест души станаха на крака, когато президентът влезе в залата. Това бяха хората, които ръководеха Демократическата партия. Върхушката от Севера бе решила да не поверява нов мандат на мъжа от Плейнс, Джорджия, който, изглежда, имаше повече разногласия със собствената си партия, отколкото дори президентът Форд бе имал. Чашата преля, когато Картър уведоми демократите в Конгреса, че ще действа през главите им и ще се обърне пряко към народа. Още по-категорично, в типичния си южняшки стил, той поиска от лидерите на мнозинството да заемат ясна позиция. Те направиха това и заложиха на Едуард Кенеди.

Сега всички те, с малки изключения — онези, които се бяха противопоставили на избора на Е. М. К. като кандидат на демократите — се бяха събрали тук. Противниците на Кенеди бяха малцина, тъй като на практика Картър не бе сред любимците на избирателите: само четирима представители на двете камари се бяха представили по-зле от него в изборите през 1976-та. Ръководството на демократите разбираше какво означава това за човек, който трябва да бъде преизбиран. Картър обаче не го осъзнаваше. Е. М. К. не искаше да се кандидатира срещу него, но след известен натиск от страна на редовите партийни членове се съгласи да участва в първичните избори в Ню Хемпшир. Нито Кенеди, нито Картър бяха провеждали кампания там и Е. М. К. остана силно изненадан, когато спечели седемдесет и пет процента от гласовете. Той продължи борбата без особено желание, но с всеки нов избор броят на неговите делегати нарастваше. Стана ясно, че битката, подобна на сблъсъка Форд — Рейгън през седемдесет и шеста, ще се състои на националната конференция на Демократическата партия. Само че имаше една разлика: Кенеди спечели на петото гласуване, когато Тексас внезапно го подкрепи. Южняшкият лагер на Картър се разпадна и нищо не бе в състояние да промени хода на събитията. Тексасците не можаха да му простят, че в станалото вече историческо интервю за „Плейбой“ бе нарекъл президента Джонсън „лъжец и мошеник“. Издържаха четири гласувания, но петото — не. Кенеди спечели.