Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 14

Нана бе направил добра кариера. Бе роден в Ел Кампо, Тексас, и бе завършил в Бейлър с бакалавърска степен. След това бе завършил право. Като младши агент бе работил в бюрото в Питсбърг, където се бе запознал с бъдещата си съпруга, Бети, стенографка във ФБР. Имаха четирима синове. Всички бяха завършили Политехническия институт във Вирджиния: двама инженери, един лекар и един зъболекар. Нана бе агент повече от тридесет години — с дванадесет повече от Ник. Всъщност, като младши агент Ник му бе подчинен. Нана не му завиждаше; той бе шеф на криминалните секции, обичаше работата си и изпитваше голямо уважение към Ник — както го наричаше, когато оставаха насаме.

— Какъв е проблемът, шефе?

Стамс погледна Нана, който влизаше в кабинета. Забеляза, че сто и осемдесет сантиметровият, петдесет и пет годишен координатор на криминалните секции, който вечно дъвчеше пура, определено не отговаряше на изискванията на ФБР по отношение на теглото си. Мъж, висок сто и осемдесет сантиметра, трябваше да поддържа теглото си между седемдесет и седемдесет и три килограма. Нана се свиваше от страх при наближаването на редовните тримесечни проверки на теглото на всички агенти на ФБР. Многократно го бяха карали да сваля излишните килограми, за да не върши това най-сериозно нарушение на вътрешните правила, особено в ерата на Хувър, когато „подходящ“ означаваше слаб и невзрачен. Като много други добре охранени агенти, Грант разбираше преимуществата на стройната фигура, но смяташе ограниченията на теглото за дискриминационни, когато се отнасят за едри мъжаги като него, особено когато му оставаше само година до пенсия, след промяната в правилника през седемдесет и седма.

„Да, по дяволите, какъв е проблемът?“, запита се Стамс. Познанията и опитът на Грант струваха повече от дузина стройни, млади, атлетични агенти, които можеха да бъдат открити в канцелариите на Вашингтонското бюро. За стотен път си каза, че ще се занимае с проблема за наднорменото тегло на Нана някой друг ден.

Ник повтори историята на странния грък от медицинския център „Уудро Уилсън“, както му бе разказана от лейтенант Блейк.

— Изпрати двама от твоите хора. Кого предлагаш, Грант?

— Нямам представа. Е, не съвсем, но ако подозираш, че е информатор, естествено не мога да изпратя Аспирина.

„Аспирин“ бе прякорът на най-стария агент, който служеше във Вашингтонското бюро. След двадесет и седем години, прекарани с Хувър, той спазваше стриктно правилата, което създаваше главоболия на мнозина. Трябваше да се пенсионира в края на годината и раздразнението започваше да отстъпва пред носталгията.

— Да, не изпращай Аспирина. Прати двама от младите.

— Колвърт и Андрюз?

— Съгласен — отвърна Стамс. — Незабавно ги инструктирай, а аз все още имам шанс да се прибера навреме за вечеря. Обади ми се, ако случаят се окаже по-особен.

Грант Нана напусна кабинета и Ник отново пожела довиждане на секретарката си с подкупващо изражение. Джули го погледна и му се усмихна равнодушно. Тя бе единственото привлекателно същество във Вашингтонското бюро.