Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 10
Джефри Арчър
— Чудесно! — възкликна Джоан. — Да поискаме онзи Пикасо, семейството на плажа, от синия му период — мисля, че се наричаше „Трагедията“… Освен това винаги съм искала да притежавам някой Търнър, макар и само за четири години.
На вратата се почука.
— За бога, не можем ли да останем сами в собствената си спалня?
— Това не е нашата спалня, а историческо място.
Прислужничката на етажа влезе в стаята, за да провери дали всичко е наред. Смути се. Това бе първата й среща с президента, а той бе гол, с изключение на хавлиената кърпа около кръста.
— Не ми харесва одеколонът на президента Картър, но иначе всичко е отлично.
Прислужничката не знаеше дали да се засмее, или да остане невъзмутима и се усмихна неопределено. Лекият хумор в шегата на президента бе резултат донякъде на напрежение, донякъде на облекчение, че първата важна церемония е останала зад гърба му. Джоан Кенеди се забави с тоалета си за вечерта и Теди, който се бе справил само за дванадесет минути, закрачи из стаята и заповтаря възбудено: „Аз трябва да управлявам Съединените щати. Аз трябва да управлявам Съединените щати“.
— Разбира се, скъпи — обади се Джоан, — но не би ли могъл междувременно да ми вдигнеш ципа?
Двамата слязоха по широката стълба в централния салон и се присъединиха към останалите от клана Кенеди в семейната трапезария. При влизането на президента всички станаха на крака. Не го бяха правили от хиляда деветстотин шейсет и трета.
— Първият бал е в Арсенала на окръг Колумбия и трябва да тръгнем за там незабавно, господин президент; вече сме закъснели — каза Хадли Рот.
Повечето от членовете на семейството не бяха приключили с второто ястие. Роуз Кенеди се усмихна от другия край на масата и махна с ръка на Тед, който излезе с Джоан. Останалата част от вечерта бе хаос — шест бала и двадесет хиляди души, по-голямата част от които не изпитваха никакво съмнение, че президентът дължи успеха си именно на ролята, която бяха изиграли в кампанията му. Президентът бе търпелив и очарователен, а Джоан и новата й рокля от Ив Сен Лоран издържаха цялата вечер. Накрая се прибраха в новия си дом, Пенсилвания авеню №1600. Часът бе 2:30 сутринта.
В спалнята на Линкълн тишината бе нарушена единствено от коментара на Джоан:
— Добре че това се прави само веднъж на четири години и благодаря на Бога, че не може да бъде повече от два пъти в живота ми. — Сети се, че след Айзенхауер нито един президент не бе изкарал два мандата.
Кенеди седна на леглото.
— Не е много удобно, нали? — попита той.
— Линкълн не се е оплаквал — отвърна Джоан.
Президентът бе решил да изгаси лампата, когато видя до нея малкото синьо издание на Йейл на „Юлий Цезар“ от Шекспир.
— Това е част от Овалния кабинет — промърмори той.
Джоан не го чу. Отвори томчето на тридесет и шеста страница и прочете пасажа, който бе подчертал с червено мастило и отбелязал със звездичка:
