Читать «Небесни псета» онлайн - страница 3

Знае, че всичко това ще му липсва, когато се завърне там. Нищо в Горната и Долната земя не може да се сравнява с човешката плът, която повелителят на духовете обича да надява, обича и да я поглъща. Мисли си каква ирония е, че нещо толкова крехко и окаяно може да те дарява с такива неописуеми наслади. Още по-голяма ирония е, че такива внушаващи страх създания като Шутен Доджи чувстват непреодолимо желание да я търпят.

Но не само да я търпят, но и да й се радват, да й се наслаждават:

Блаженството Шутен Доджи да държи във взетите назаем ръце меч, да изпитва омраза в сърцето, което е откраднал.

Вкусът на сурово месо, на плът, изтръгната с остри зъби от костта.

Наситената тежка миризма на току-що пролята кръв, изпълнила дробовете му.

Взривът от похотлива наслада, плиснала се между краката му, или топлите влажни устни на обиграна гейша.

Мускули и сухожилия. Кожа и кост. Звук и гледки. Вкус и обоняние.

Човешка плът, жива и мъртва.

Да, всичко това наистина ще му липсва.

До следващия път, когато и да бъде той. Макар че Шутен Доджи знае ако не друго — може би по-добре от всичко друго — че този път неминуемо ще дойде.

Винаги е идвал, винаги ще идва.

Раната в бедрото кърви ли, кърви, единственото му око ту се премрежва, ту отново вижда ясно. Ала Шутен Доджи открива наслада дори сега, в непоносимата болка на умиращата плът. Притиска пръст към дупката в крака си, за да спре бликащата кръв, и закуцуква назад към крепостта. Трудно му е да изкачва стъпалата, а докато върви нагоре, неуморните, макар и не особено умни воини какуре го нападат отново и отново. Но той с лекота отбива мижавите им набези — тук ще избие меч, там ще прекърши врат — и продължава към горните катове на планинската крепост.

Дори сега, когато е омаломощен и краят е толкова близо, има само едно същество, което може да му надвие.

Шутен Доджи ще чака своя заклет враг горе, навръх планината.

Стои сам-самичък върху покрива на крепостта. Ветрищата са се развилнели, разнасят тежкото зловоние на кръв и смърт. И последните они вълшебници са избити или са се разбягали кой накъдето види, изпокрили са се в своите бърлоги и леговища в това и в отвъдното царство. Малкото останали му човешки сили са взети в плен; скоро предстои да започнат обредното мъчение, празниците в чест на победата. Вятърът донася до слуха му смеха на воините какуре, жалните стонове на разгромените горьо-до. Шутен Доджи гледа как неколцина бойци какуре подритват по окървавения сняг обезобразена глава — устроили са си нещо като мач. Успява дори да се подсмихне, когато един от воините се подхлъзва и пада върху леда, а озъбената паст на някакъв мъртвец хваща крака му като в капан.

Чува зад себе си звук: острие, което се тътри по камък.

Другият е дошъл.

Подобно на неговата, и кожата на Другия е изрисувана с гъста плетеница усукани татуировки, с прилична на примка спирала от кърмъзени и черни йероглифи за пречистване и заклинание: ханя-шинкьо. Този път отколешният му враг си е избрал хубаво тяло: снажно, мускулесто, дори (както никога) красиво. Дори и Другият да е участвал в битката, не му личи по нищо. По плътта му няма и една-едничка драскотина, по прелестното му пурпурно кимоно не се вижда и гънчица. Повелителят на бесовете кима одобрително и си мисли, че и той е могъл да си избере такова тяло. Другият навежда едва забележимо брадичка в знак, че го е познал, и вдига меча. Шутен Доджи разпознава безукорното острие със свещени йероглифи, изсечени върху стоманата, и ръкохватка от злато и бисер. Познава меча, знае името му, тъй като той е негов отколешен, достоен за уважение враг.