Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 142

— Защото я обичах. Обичах я толкова много.

— Тя го знаеше. Каза ми, че го е знаела.

— Наистина ли? Защото не искам дори да си представя, че е умряла, мислейки, че не я обичам.

Медоу кимна.

— Трябва да тръгвам. Трябва да си купя билет за самолета.

Брадли започна да опипва джобовете си.

— Добре. Портфейлът ми е тук. Добре. — Той понечи да тръгне, но рязко спря и се върна до Медоу. Наведе се и я целуна по челото.

— Благодаря ти. Благодаря ти.

Девлин изпрати към майка си красноречив поглед.

— Ще ви покажа телефона. — Грейс хвана Брадли под ръка и двамата заедно излязоха от стаята.

Още щом се скриха от поглед, Девлин каза:

— Медоу, трябва да поговорим.

Каквото и състрадание да изпитваше Медоу към Брадли Бенджамин, то явно не включваше Девлин. Тя се насочи към вратата.

— Вече си казахме всичко.

— Не, не сме. Моля те, Медоу. Не искам да си тръгваш.

Тя не забави крачка.

Той тръгна след нея.

— Искам да останеш, да се омъжиш за мен.

Тя се насочи към стълбището.

— Ти си като нея, а аз като него, но ние не сме баба ти и дядо ти.

Тя стъпи на първото стъпало.

Той се хвана за колоната на перилата и погледна нагоре към нея.

— Медоу, обичам те.

Обърна се към него, бузите й пламтяха, сините й очи бяха присвити и пълни с ярост.

— Би казал всичко, само и само да спечелиш, нали?

Каквито и реакции да си беше представял, подобна никога не му беше хрумвала.

— Мислиш, че лъжа? Не съм казвал това на никоя друга жена.

— Само и само да спечелиш — повтори тя.

— Не го казвам, за да спечеля. Казвам го… защото е истина. Обичам те. — Как да го произнесе така, че тя да му повярва?

С Медоу нещата се получаваха само по един-единствен начин.

Той хукна нагоре по стълбите. Дръпна я. Опита се да я прегърне, да я целуне.

Тя се държеше вдървено. Избягваше устните му. С глас, пълен с раздразнение, каза:

— Виж. Вчера празнувах като твоя съпруга. Снощи бях ударена така, че изгубих съзнание. Днес се оказва, че съм бременна, че майка ми е излязла от ремисия, казвам на дядо ми истината — и разбиват сърцето ми. Нека прекратим всичко това веднага, става ли?

— Не. — Тя се изплъзваше, дори докато я държеше. — Не мога да ти позволя да ме оставиш.

Тя го изгледа отгоре и произнесе бавно и отчетливо:

— А сега ме чуй. Няма да се омъжа за теб.

Тридесет и шест

Девлин я пусна.

— Преди да си тръгнеш не искаш ли да разбереш как те познах?

Толкова й се искаше да се махне. Но не можеше. Хитрецът беше казал точно каквото трябва, за да я задържи тук.

— Винаги ли си знаел коя съм?

— От първия миг, в който отвори очи.

Сърцето й издумка в гърдите. Очите. Беше я познал по очите.

— Кажи ми тогава.

— Трябва да ти покажа. — Той тръгна към нея и продължи към вратата.

Тя отстъпи. Не искаше изобщо да се докосват. Но колкото и да си го повтаряше, знаеше, че това е гласът на разсъдъка и здравия й разум. Тялото й мислеше другояче.

Не я погледна, нито даде да се разбере, че вижда предпазливостта й, макар тя да не се съмняваше, че е забелязал. Той забелязваше всичко, което можеше да му помогне да спечели — на всяка цена. За Девлин победата беше на всяка цена.