Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 143

Но той мина покрай нея и продължи нататък по коридора, без да се обръща назад да види дали го следва.

Отначало тя не помръдна. Може да беше глупаво, но подозираше някакъв номер.

— Открих доказателството в таванската стая — извика той назад.

Това я накара да тръгне, въпреки че спазваше безопасна дистанция.

— Каква таванска стая?

— Допускаш ли, че огромна къща като тази няма да има поне една таванска стая? — Той натисна горното копче за асансьора. Вратите се отвориха изведнъж.

Тя спря на няколко крачки оттам.

— По стъпалата ли предпочиташ да вървиш? — попита той и трябва да му се признае, че не се подиграваше.

Тя си помисли, преди да отговори. Не искаше да влиза в малкото, тясно пространство с него. Не искаше да изпитва притеснението да стоят рамо до рамо, без да говорят, преструвайки се на непознати, докато той изсмуква целия кислород. Или по-лошото, да й говори за нещо незначително, докато тя си спомня случаите, толкова многобройни през последните седмици, когато се възползваше от момента, че са насаме в асансьора, за да я целува неудържимо.

— И с асансьора става. — Тя пристъпи вътре.

Става. Хладна дума показваща безразличие — престорено безразличие, но той схвана посланието. Не му хареса — юмруците му се свиха — но продължи да говори с нисък и овладян глас.

— Когато тази къща била нова, прислугата живеела в малки стаички под стрехите, а едно голямо таванско помещение се използвало като склад. Още е така.

Тя беше видяла капандурите, стърчащи от покрива, но…

— Тук няма никакъв вход.

Той я погледна.

— Проверявала си.

— Разбира се, че проверих. Дори питах слугите. Казаха, че няма; те би трябвало да знаят.

— Не и този път.

Вратите на асансьора се отвориха на третия етаж и той я поведе по коридора към сляпата външна стена, облицована с тъмно дърво. Наведе се надолу, бръкна в нещо, наподобяващо отдушник, и напипа едно лостче.

Натисна го от едната страна и един почти двуметров участък от стената се отвори, разкривайки мъждиво осветен, задушен проход и стръмни, тесни стъпала отляво. Той натисна ключа за осветлението и направи знак с ръка.

— Първо ти.

Стъпалата бяха покрити с износен килим и завършваха в открито пространство — коридор отгоре, или може би таванската стая, за която беше споменал. Проходът миришеше на старо, на застоял въздух. Мястото не й хареса. Излъчваше… нещастие.

— Искаш ли аз да вляза първи?

Не даваше пет пари, че гласът му звучи сардонично, сякаш смята, че нерешителността й няма нищо общо с потискащата атмосфера на това място, а по-скоро със самия него.

— Моля.

— Само че внимавай. Няма парапет. — Той тръгна напред, привеждайки глава, за да не се блъсне в ниския таван.

Тя го последва. Стените от двете страни на стълбището бяха на не повече от шейсет сантиметра една от друга и тя опря ръце в тях, за да пази равновесие.

Едно стъпало изскърца.

— Ще наредя да го сменят — каза Девлин. — Стъпвай внимателно.

Тя се подчини. Изкачването трая сякаш безкрайно, и тя въздъхна с облекчение, когато стигнаха.

Но усещането за тъга се засили, когато погледна надолу по коридора, от двете страни на който се редяха врати.