Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 72

Роберто се приведе към екрана и незабавно установи разликите. Интересно — и още по-предизвикателно.

— И през ум не ми е минавало, че ще работим с такива като вас — обърна се към непознатите Ноно.

По-възрастният мъж го погледна.

— Аз самият не изгарям от радост. А сега на работа. Имаме да планираме кражба на диамант.

Шестнадесет

Бренди отвори очи. Не знаеше къде се намира.

Къде беше?

Остро си пое дъх, обзета от паника.

После споменът я заля, истината изплува.

Роберто. Това беше къщата на дядо му — къщата на Ноно. Дядо му беше осакатен жестоко от едни хора, които бе срещнала днес. И тя не смееше да сигнализира за тях в полицията.

Апартаментът й бе потрошен от вандали, скъпоценният й дракон бе счупен. Първият ден от работата й се беше превърнал в кошмар.

Намираше се в чужд град. Нямаше към кого да се обърне. Никой не можеше да й помогне освен Роберто, който беше крадец на бижута — или нещо по-лошо.

Бренди бавно седна и се огледа. Беше сама в хола. Лампата в ъгъла бе включена, пердетата бяха дръпнати. Тя лежеше на дивана. Заспала е. Кога беше заспала?

Мъжки гласове ли беше чула от кухнята?

Къде беше Роберто?

Тя скочи толкова бързо, че й се зави свят. Втурна се през кухненската врата, застана до стената, олюлявайки се, и се ококори.

Роберто шеташе край фурната. Белите му ръкави бяха запретнати до лактите, носеше бяла престилка с рюшчета и разбъркваше една тенджера с дървена лъжица. Ноно надничаше в друга тенджера и спореше с внука си какво точно да сложат в нея.

На Бренди продължаваше да й се вие свят. Беше рипнала от леглото… и беше видяла Роберто. И двете докарваха до шемет.

Само дето имаше чувството, че шеметът, причинен от Роберто, никога няма да спре.

Двамата мъже весело се усмихнаха на влизането й.

— Добре ли си? — Роберто остави капещата лъжица на червения гетинаксов плот и направи крачка към нея.

Не. Бренди не желаеше той да я докосва.

— Добре съм. — Тя го измери с поглед. — Хубава престилка.

— Бабината. — Той й смигна и отново разбърка къкрещата тенджера. От нея се носеха миризми на чесън, лук, зехтин и босилек.

— О! Нашата малка спяща красавица се събуди. — Ноно се запъти към нея усмихнат, благ, напет… леко подпийнал. Погъделичка я по бузата със скованите си пръсти. — Приготвяме ти вечеря, cara.

— Благодаря, Ноно. — Тя се усмихна на стария човек и си помисли: Роберто да готви! — Ухае великолепно.

— Сосът е по стара семейна рецепта. С него заливаме домашно приготвената полента и ангелите запяват от радост. — Роберто си целуна пръстите.

На Бренди й идеше да грабне целувката от въздуха, но за днес достатъчно се беше правила на глупачка. Вместо това огледа тясната старомодна кухня. Масата в средата беше застлана с покривка на червени и бели карета, отгоре бяха подредени три чинии със сребърни прибори и огромна салата в дървена купа. Масата беше приготвена за трима…

От съня й изплува смътен и неясен спомен.

— Тук има ли още някой?

— Още някой? — Ноно повдигна вежди, но невинността не отиваше на набръчканото му лице.

— В просъница ми се стори, че чух мъжки говор.