Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 49

— Поне ще останем заедно.

Наближаваха изхода. Бренди се опита да се напъха в шлифера си.

Той улови ръката й и помогна с ръкавите.

— Какво ще каже госпожа Пеликан, когато разбере, че си пуснат под мое попечителство? Ще ме уволни. Вече не е нужно да си правя отвод, защото — Бренди повиши тон — тя ще ме уволни най-позорно!

Хората в коридора започнаха да ги заглеждат.

Роберто сви рамене пред униформения пазач, намеквайки, че не разбира какви ги дрънка тя.

— Видя ли? Не искаш да обясняваш защо трябва си направиш отвод, така че всичко се нареди перфектно.

— Ти на това ли му викаш перфектно?! Прецаках първата си задача, която ми възложиха… Я чакай! — Завладя я подозрение и кръвта й се смрази. — Ти какво каза преди малко?

— Казах, че всичко се нареди перфектно. — Той си облече балтона.

— Не, преди това. Ти каза: „Поне ще останем заедно“. — Гласът й се изви възмутено. — Нарочно ли го направи?

— Cara. — Той се обърна с лице към нея и я стисна за раменете. — Ти май наистина ме взимаш за глупак. Обожавам те, но не бих рискувал да гния цял живот в затвора заради няколко седмици под твоето попечителство. В това просто няма капка смисъл.

— Да — успокои се Бренди. — Така е. Но поведението ти пред съда също няма смисъл. — Тя посочи обратно към кабинета, от който бяха излезли.

— Той е американски съдия. Аз съм италиански граф. — Роберто се облегна на стената. — Държеше се нагло. Напомних му къде му е мястото.

Неговият снобизъм й напомни, че те нямат нищо общо. Нищо.

— Определено. Докато ти беше в тоалетната, съдия Найт ми разказа, че е отраснал по улиците на Чикаго, но е станал най-почитаното длъжностно лице в града.

— Сигурен съм, че е преувеличил, за да впечатли такова хубаво момиче. — Роберто отхвърли твърденията на съдията с леко махване на ръката.

Бренди така затегна колана си, че едва дишаше. А може би се задушаваше от ярост?

— Той смята, че е в правото си да разпита мъж с твоите привилегии, който се е отдал на престъпления.

— Няма това право. — Роберто не се шегуваше.

И тя се бе възхищавала на неговото самомнение?

Бренди извади ръкавиците от джоба си. Заедно с тях се изтърколи бялата кадифена кутийка от заложната къща. Роберто я вдигна и й я подаде.

— Дано вътре няма нищо ценно.

— Не, обиците са на мен. — Тя натика кутийката обратно в джоба си, сложи си ръкавиците и шапката и тръгна към вратите.

Той я последва.

Когато излязоха навън, леденият вятър я връхлетя. Лимузината. Лимузината беше рай. Бренди се запъти към нея.

За разлика от Роберто. Той спря на стъпалата и се огледа нагоре-надолу. Погледът му се заби в двама мъже, сгушени до грамадния монумент, който Пикасо бе подарил на града.

Бяха облечени като полярни мечоци — с шапки, ръкавици, ботуши и шалове, но сигурно задниците им бяха измръзнали.

И тогава Роберто произнесе най-глупавото нещо, което бе чувала. Каза:

— Нека да повървим.

— Да повървим! — Крайниците й вече бяха вкочанени. — Ти да не си полудял!