Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 130

А тя се беше оплела в цялата интрига като коте в кълчища.

Всичко това — притесненията за работата й, нежеланата публичност, перченето на Роберто, страхът й, че върховният секс с клиент е в разрез с адвокатската етика, опасенията й, че ще умре, и тази дива гонитба в чикагската нощ, пистолета и решимостта й да спаси Роберто от собственото му безумие, счупената обувка на майка й — е било за нищо. За тоя, дето духа.

Рискува живота си, за да опази проклетия диамант, който дори не беше истински.

Тази вечер, когато се събуди и си помисли, че Роберто е нарушил обещанието си да не краде Пламъка на Романови, се почувства като идиотка.

Сега осъзнаваше, че неговото обещание, което бе накарало сърцето й да затрепка в радостни трели — никога повече да не краде, да уважава закона заради нея — е опашата лъжа, също като кубичния циркон.

По дяволите, как би могъл да открадне диаманта от Художествения институт, при положение че Пламъка от три дена не беше в страната?

Внимателно, за да не се изкуши да застреля Роберто право в гърдите, където би трябвало да се намира несъществуващото му сърце, Бренди остави оръжието на една маса. Насочи се към вратата.

Джоузеф кресна от пода:

— За теб, Мосимо!

Бренди се завъртя и видя, че се цели в главата й.

Роберто замери Джоузеф с циркона.

И го улучи точно между очите. Младежът се строполи в безсъзнание, а на челото му се появи огромен кървав прорез.

Някакъв федерален агент вдигна пистолета.

Бренди се втренчи в проснатия Джоузеф.

Беше невероятно доволна, че го е простреляла.

Разбира се, той бе просто заместител на мъжа, на когото се изкушаваше да тегли куршума.

Роберто, който отново тръгна към нея. Изглеждаше бдителен. Изглеждаше бесен. Изглеждаше като мъж, който е крил истината от нея практически от мига на срещата им.

Тя вдигна ръка. С ясен глас, който се разнесе в целия ресторант, каза:

— Сега се прибирам у нас. Повече няма да се видим с теб. Бих искала да ти пожелая щастие и дълголетие, но вместо това се надявам да те удари пламнал метеорит, когато излезеш вън. Би било подходящо възмездие за всичко, което ми причини.

Роберто крачеше към нея.

Тя изкуцука през вратата.

Един почти топъл повей на вятъра шибна Роберто в лицето. Миришеше на дъжд. Студът най-сетне бе свършил.

Ейдън стисна Роберто за ръката.

Роберто му се нахвърли, разярен, че го спират:

— Пусни я да си отиде. Ядосана е и има защо. — Ейдън беше набит мъжага с къса пясъчноруса коса и лешникови очи. Той беше сътрудникът на Роберто в цялата операция.

Познаваха се от години и когато до ушите на Роберто достигна слухът, че Мосимо Фосера планира да открадне Пламъка на Романови, той го подшушна на Ейдън. Ейдън разполагаше с властта да сключи сделка, каквато Роберто искаше, а Роберто разполагаше с уменията, от които Ейдън се нуждаеше. Двамата бяха добър екип — досега.

— Тя не може да се развява в Чикаго в два и половина сутринта, като си търси такси — нетърпеливо обясни Роберто.

— Един от хората ми ще я откара обратно до хотела. Не, почакай. — Ейдън постави ръка до слушалката в ухото си. — Иска да отиде при Чарлс Макграт. Там ще бъде в безопасност. В пълна безопасност.