Читать «Джулиет гола» онлайн - страница 142

В тази минута двамата се целунаха за първи път в сиянието на уебсайта на Министерството на здравеопазването и целувката продължи толкова дълго, че екранът угасна. Ани вече не се червеше, но се беше разчувствала и се страхуваше да не се разплаче, а той да реши, че тя влага твърде много чувства, и да се откаже от секса. Ако я попиташе какъв е проблемът, тя щеше да отговори, че винаги когато открива изложба, е малко сълзлива.

Двамата се качиха горе, съблякоха се с гръб един към друг, вмъкнаха се в нейното студено легло и започнаха да се докосват.

— Оказа се права — каза Тъкър.

— Засега — каза Ани. — Но имаше и нещо за контрола.

— Не ми улесняваш много контрола — каза Тъкър.

— Извинявай.

— Имаш ли… Не си нося. По понятни причини. Ти да имаш нещо подръка?

— О — каза Ани. — Разбира се. Но нямам презервативи. Извини ме за момент.

Вече беше обмислила този момент — мислеше за него още от разговора с Катлийн. Тя влезе в банята, забави се около две минути и се върна да правят любов. Не го уби, но някои части от нея се чувстваха така, сякаш са разбудени от летаргия, продължила колкото музикалната летаргия на Тъкър.

На другия ден Джаксън се чу с майка си по телефона, това го разстрои и Тъкър резервира билети за обратния полет. Последната нощ Тъкър и Ани спаха в едно легло, но не правиха секс.

— Ще се върна — каза Тъкър. — Тук ми харесва.

— Никой не се връща.

Ани не беше сигурна дали говори за града или за леглото, но и в двата случая звучеше някакво огорчение, а тя не желаеше това.

— А може и ти да дойдеш.

— Вече си използвах цялата отпуска.

— Има и други работни места.

— Точно ти няма да ми четеш лекции за алтернативни кариери.

— Добре. Значи аз няма да се върна тук, а ти няма да дойдеш там. Така е трудно да си представим някакво общо бъдеще.

— Това ли правиш след еднократна авантюра? — каза Ани. — Представяш си, че има бъдеще? — Както и да се опитваше, не успяваше да смекчи тона си. Не искаше да дразни и да додява, искаше да намери някаква надежда, но сякаш това беше единственият език, на който можеше да говори. Типичен гаден британски, помисли си.

— Просто няма да ти обръщам внимание — каза Тъкър.

Тя го прегърна.

— Ще ми липсваш. Джаксън също.

Готово. Не беше кой знае какво и изобщо не издаваше мъката и страха, които вече си пробиваха път към повърхността, но се надяваше, че в гласа й звучи поне необременяваща обич.

— Нали ще ми пишеш? Редовно?

— Нямам много за казване.

— Аз ще ти кажа, ако ми писне.

— Боже мой — каза тя. — Сега няма да смея да напиша нищо.

— Господи — каза Тъкър. — Не е лесно с теб.

— Така е — каза Ани. — Защото не е лесно. Затова нещата обикновено се прецакват. Затова имаш хиляда развода. Защото не е лесно.

Всъщност искаше да каже нещо друго — че неспособността да изразяваме чувствата си правилно е една от вечните ни трагедии. Това нямаше да промени нищо, но поне щеше да обясни сериозността и тъгата й. Вместо това му се сопна, че е неудачник. Сякаш се опитваше да се задържи на върха на пръстите си върху склона на чувствата, но остана само с черно под ноктите.