Читать «Вихър» онлайн - страница 219

— Не — отвърна Стен. — Ще бъда с Първи батальон. Стен. Край.

Сарсфийлд нямаше достатъчно време, за да изрази протеста си. Стен стана, разкърши се и посегна към бойното си облекло.

Алекс, също облечен за битка, го беше приготвил. Отправиха се към стълбите. Килгър се обърна и дръпна жица, после двамата се спуснаха към приземния етаж.

Десет секунди по-късно експлозията унищожи комуникационната уредба и конферентната зала.

— Имаш ли план? — зачуди се Килгър.

— Разбира се — отвърна Стен. — Много, много планове. Да се молим за мир. Да не бъдем убити. Да стигнем до „Виктори“, преди да излети. Да се изтеглим през нощта и да изчезнем из провинцията.

— И колко време смяташ, че ще мине, преди проклетият Император да изпрати спасителна група за човек, който не се е подчинил на заповедта му?

— Имай вяра, Алекс — каза Стен. — Рано или късно ще се научим да левитираме и ще се приберем у дома.

В двора видя Синд, Бор и гурките готови за за бой. Очакващи.

Не беше изненадан, но за малко да се разплаче.

Синд отдаде чест, по лицето й се стичаше вода.

Той й върна поздрава и малката група излетя навън през широкия булевард към Площада на Каканите, за да се присъедини към последната битка.

Флотски адмирал Мейсън се взря ядосано в екрана, който му показваше джохианската система, устремена към него. Цялата тази задача е напълно идиотска, реши той.

Първо карам скапана яхта, която онзи негодник Стен ми пробута. После си играя на „тука има, тука няма“ с група умници и извънземни. Тук и там, тук и там, всичко потъва в сенки, както казах на Стен на Първичен свят, свят, в който всичко е сиво и няма истина.

Заслужаваше да получи повече от Вечния император, помисли си ядно. И се зачуди как, след като се измъкна от тази катастрофа, да му напомни това.

Поне няма да има разжалване и военен съд, помисли си той. Следвах заповедите си дословно.

А един войник не може да сбърка, когато прави това.

— Време до напускането на Джохи… два И-часа — обяви дежурният офицер.

Алтайските войници се придвижваха уверено към Площада на Каканите. Съпротивата беше намаляла, а после изчезнала. Сега щяха да завземат двореца и да се разпръснат, за да изкоренят мръсните имперски граждани.

Последваха весели викове. Тук беше центърът, тронът. Оттук управляваше всяка власт. Сега — и всеки войник в зависимост от расата си имаше определено мнение — властелините на Алтайския куп щяха да бъдат различни.

Контраатаката започна.

Многоцевните ракетни установки бяха свалени от грависледовете и скрити зад терасите, водоливниците и дори статуите. Изстрелващите механизми бяха задействани и ракетите се устремиха право напред през площада.

Експлозиите отекнаха наоколо, а после Първи батальон контраатакува, като изблъска алтайските войници назад. Няколко секунди по-късно прокънтяха нови гърмежи. Но те не идваха от бурята или оръжията на гвардията.

Огнени езици избухнаха в мрака, докато имперските транспортни кораби се издигаха от парка и с пълна скорост поеха към космоса.

Стен проследи как изчезват зад буреносните облаци. Много добре. Много добре, помисли си той. По-добре от Кавит.