Читать «Споделен живот» онлайн - страница 13

— Да — а също така и смес от водка и „Блъди Мери“. Мъкнех ги от къщата до плажа всяка събота сутрин. Което ми напомня за обаждането на майка ми.

Кери има леля, която си изкарва прехраната като врачка и от време на време наследственото предразположение се обажда. Или може би просто е работила за мен достатъчно дълго, за да знае повечето от тайните ми. Във всеки случай знае какво си мисля.

— Разправя, че баща ти се бил хванал със седемнайсетгодишно момиче и думата „дискретност“ му била непозната. И ще се регистрира в „Дъ Пайнс“, освен ако не й се обадиш до… — поглежда часовника си. — Ох!

— Колко пъти заплашва да се самоубие тази седмица? — осведомявам се.

— Само три.

— Значи под средното — облягам се на бюрото и затварям каталога. — Време е да си заслужите заплатата, госпожице Донатели.

— Какво става?

— Това момиче, Ана Фицджералд…

— „Планирано родителство“?

— Не точно — отвръщам. — Ще я представляваме. Трябва да попълня молба за медицинска еманципация, за да я подадеш утре.

— Стига бе! Наистина ли ще я представляваш?

Слагам ръка на сърцето си.

— Наранен съм, че имаш толкова ниско мнение за мен.

— Всъщност мислех за портфейла ти. Родителите й знаят ли?

— До утре ще разберат.

— Ти абсолютен кретен ли си?

— Моля?

Кери поклаща глава.

— Къде ще живее?

Тези думи ме спират. Изобщо не съм се замислял за това. Но момиче, което завежда дело срещу родителите си, няма да се чувства особено уютно да живее под един и същ покрив с тях, след като им връчат призовката.

Внезапно Съдия се озовава до мен: бута ме с нос по бедрото. Поклащам раздразнено глава. Изчисляването на времето е всичко.

— Дай ми петнайсет минути — обръщам се към Кери. — Щом съм готов, ще ти се обадя.

— Камбъл — продължава да ме притиска безжалостно тя, — не можеш да очакваш от едно дете да се грижи само за себе си.

Връщам се в кабинета си. Съдия ме следва, като спира за миг от вътрешната страна на прага.

— Това не е мой проблем — заявявам, затварям вратата, заключвам я и започвам да чакам.

Сара

1990 г.

Посинялото място е с размера и формата на четирилистна детелина, точно между лопатките на Кейт. Джес е този, който го открива, когато и двамата са във ваната.

— Мамо — пита той, — това означава ли, че Кейт е щастливка?

Отначало се опитвам да го измия, защото решавам, че е мръсно, но не успявам. Двегодишната Кейт, предметът на този оглед, се взира в мен с порцелановите си сини очи.

— Боли ли? — питам я и тя поклаща глава.

Някъде в коридора зад гърба ми Брайън ми разказва как е минал денят му. От него се излъчва слаб мирис на дим.

— Значи, онзи си купил кутия скъпи пури — не спира той — и ги застраховал за петнайсет хиляди долара срещу изгаряне. В следващия момент застрахователната компания получава иск, в който пише, че всички пури са били загубени в поредица от малки пожари.

— Изпушил ги е? — питам, докато изплаквам сапуна от косата на Джес.

Брайън се обляга на касата на вратата.

— Да. Но съдията решил, че компанията е застраховала пурите срещу огън, без да определи кое е приемлив огън.

— Ей, Кейт, сега боли ли? — пита Джес и притиска силно палеца си върху посинялото място върху гръбнака на сестра си.