Читать «Споделен живот» онлайн - страница 12

— Какво ще се случи, ако не дариш бъбрек на сестра си?

— Ще умре.

— И това не те притеснява?

Устата на Ана се стяга в тънка линия.

— Тук съм, нали?

— Да, така е. Просто се опитвам да разбера какво те е накарало да поискаш да тропнеш с крак точно сега, след толкова време.

Тя поглежда към рафта с книги.

— Защото — отговаря простичко, — това няма край.

Внезапно се сеща за нещо. Бръква в джоба си и слага на бюрото ми пачка измачкани банкноти и монети.

— Не се тревожете за хонорара си. Тук са сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Знам, че не е достатъчно, но ще намеря начин да набавя още.

— Вземам по двеста на час.

— Долара?

— Мидите не се побират в отвора на АТМ устройствата — отвръщам.

— Може би бих могла да разхождам кучето ви или нещо друго.

— Кучетата помощници ги разхождат само собствениците им — свивам рамене. — Ще измислим нещо.

— Не може да сте ми адвокат безплатно — настоява тя.

— Добре тогава. Можеш да лъскаш бравите на вратите ми.

Не става въпрос, че съм особено щедър по природа, а за това, че в юридическо отношение този случай ми е в кърпа вързан: тя не иска да дари бъбрек; никой съдия с ума си няма да я накара насила; не е необходимо да правя никакво юридическо разследване; родителите ще отстъпят, преди да се е стигнало до процес, и ето ти го краят. Още повече случаят ще ми осигури голяма публичност и ще ми стигне като работа на доброволни начала за цялото проклето десетилетие.

— Ще подам молба от твое име в семейния съд: юридическа еманципация за медицински цели — казвам.

— А после какво?

— После ще има изслушване и съдията ще ти назначи особен представител, което означава…

— … човек, обучен да работи с деца в семейния съд, който определя кое представлява висшите интереси на детето — рецитира Ана. — Или с други думи, още един възрастен, определящ кое е добро за мен.

— Ами, така работи законът и няма как да го заобиколим. Но съответният представител теоретически ще се грижи само за теб, не за сестра ти или родителите ти.

Тя ме наблюдава как вземам бележника и нахвърлям няколко бележки.

— Не се ли притеснявате, че името ви е обърнато?

— Какво? — спирам да пиша и се втренчвам в нея.

— Камбъл Александър, фамилното ви име е малко име, а малкото ви — фамилно. — Тя прави пауза. — Или супа.

— И какво общо има това с твоя случай?

— Нищо — признава Ана. — Казвам просто, че родителите ви са взели лошо решение за вас.

Пресягам се през бюрото и й подавам визитна картичка.

— Ако имаш въпроси, обади ми се.

Тя я взема и прокарва пръсти по издадените букви на името ми. Обратното ми име. За Бога! А после се обляга на бюрото, грабва тефтерчето ми и откъсва долната част на листа. Взема химикала ми, написва нещо и ми го връща. Свеждам поглед към бележката в ръката си.

Ана 555-3211♥

— В случай че вие имате някакви въпроси — подчертава тя.

Излизам в чакалнята, Ана си е тръгнала, а Кери седи на бюрото си и пред нея е проснат отворен каталог.

— Знаеш ли, че са използвали онези платнени чанти на „Л. Л. Бийн“, за да пренасят лед?