Читать «По-широко поле за борбата» онлайн - страница 63

Когато влизам в купето, все пак си давам сметка, че откачам. Но се настанявам, без да обръщам внимание на тази мисъл. На гарата в Лангон вземам колело под наем. Бях се обадил предварително — много добре бях организирал всичко. И тъй, качвам се на колелото и веднага осъзнавам абсурдността на своя план: от десет години не съм карал колело, Сен-Сирг е на четирийсет километра, пътят дотам е планински, а аз съм в състояние да измина най-много два километра по равен терен. Изгубил съм всякаква способност, а и всякакво желание да полагам физически усилия.

Пътят се оказва постоянно, но донякъде абстрактно мъчение, ако мога да се изразя така. Районът е изцяло пуст. Навлизам все по-навътре в планината. Страдам. Драматично съм надценил физическата си сила. Но вече не виждам много добре крайната цел на това пътешествие, тя бавно се разпада, докато се изкачвам по тези ненужни склонове, и все пак упорствам, без дори да гледам пейзажа.

По средата на особено труден наклон, докато се задъхвам като задушено канарче, виждам табела: „Внимание! Опасни взривове!“. Но нещо не мога да повярвам — кой би тръгнал да ме взривява?

Намирам обяснението малко по-късно — всъщност това е кариера и целта е да се взривяват само канари. Това ми допада повече.

Теренът става по-равен. Вдигам глава. Вдясно от пътя има хълм от отломки, нещо средно между прах и дребен чакъл. Наклонената повърхност е сива, с геометрична, абсолютна гладкост. Много привлекателна. Уверен съм, че ако стъпя на нея, веднага ще затъна с няколко метра.

От време на време спирам край пътя, изпушвам една цигара, поплаквам си и пак тръгвам. Иска ми се да съм умрял. Но „има път за изминаване и той трябва да бъде изминат“.

Пристигам в Сен-Сирг в състояние на жалко изтощение и отсядам в хотел „Горско ухание“. След известна почивка отивам да пия бира на бара в хотела. Хората от това село изглеждат приветливи, симпатични. Казват ми „добър ден“.

Надявам се, че никой няма да ме заговори по-конкретно, да ме попита дали съм турист, откъде идвам така с колело, дали ми харесва техният край и прочее. Но за щастие, това не се случва.

Пространството ми за маневриране в живота е станало крайно ограничено. Все още виждам много възможности, но разликите между тях са само козметични.

Вечерята с нищо няма да ми помогне, макар междувременно да съм глътнал три хапчета „Терциан“. Обаче си стоя на масата сам, поръчал съм си гастрономическо меню. Съвършено вкусно. Дори виното е добро. Плача, докато се храня, издавайки слаби стенания.

По-късно в стаята си се опитвам да заспя, но за пореден път напразно. Тъжна мозъчна рутина. Нощта като че ли е застинала. Представите се ронят с нарастваща пестеливост. Цели минути се взирам в кувертюрата.

Към четири сутринта обаче нощта се променя. Нещо у мен трепти и се мъчи да излезе. Дори самото естество на това пътуване започва да се променя и в ума ми се превръща в нещо решаващо, почти героично.