Читать «По-широко поле за борбата» онлайн - страница 11

Заговаря за дисертацията си. „Нашата цивилизация — казва той — страда от изтощение на жизнените сили. По времето на Луи XIV, когато хората са имали силно желание за живот, официалната култура поставяла ударението върху отричането от удоволствията и плътта, настойчиво повтаряла, че светският живот дава само несъвършена радост, че Бог е единственият извор на щастие. Днес — продължава той — такъв начин на говорене не би бил толериран. Имаме нужда от приключения и еротика, защото обичаме да повтаряме, че животът е прекрасен и възбуждащ, но, разбира се, сами се съмняваме в това.“

Струва ми се, че за него съм символ на това изтощение на жизнените сили. Никаква сексуалност, никаква амбиция, никакви развлечения. Не знам какво да му отговоря — имам чувството, че всички хора са горе-долу такива. Считам се за нормален човек. Е, може би не точно нормален, но пък кой е абсолютно нормален, а? Да кажем, че съм 80% нормален.

Само за да не мълча, отбелязвам, че в наши дни всеки човек на даден етап от живота си непременно стига до усещането, че се е провалил. По този пункт сме съгласни.

Разговорът буксува. Човъркам в чинията си с карамелизирано фиде. Той ме съветва да се обърна към Бог или да се подложа на психоанализа. Подскачам, щом чувам това сравнение. Той доразвива мисълта си, интересува се от моя случай — явно мисли, че съм закъсал. Бил съм сам, прекалено сам — според него това било неестествено.

Поръчваме си по чашка твърд алкохол. Той сваля картите: според него решението е Исус — източникът на живот. На богат и жив живот. „Трябва да приемеш божествената си природа!“ — възкликва той. Хората от съседната маса се обръщат към нас. Чувствам се малко уморен; струва ми се, че сме стигнали до задънена улица. Усмихвам се за всеки случай. Нямам много приятели, не държа да загубя и този. „Трябва да приемеш божествената си природа…“ — повтаря той по-тихо. Аз обещавам да се постарая. Добавям няколко изречения, опитвам се да възстановя консенсуса.

После кафе и хайде по къщите. В крайна сметка не беше лоша вечер.

9

Сега шестима души са се събрали около красива овална маса, вероятно от имитация на махагон. Тъмнозелените завеси са спуснати; човек би казал, че се намираме по-скоро в малък салон. Изведнъж ме обзема предчувствието, че заседанието ще продължи цяла сутрин.

Първият представител на Министерството на земеделието е синеок. Млад е, носи малки кръгли очила, сигурно до неотдавна е бил студент. Въпреки младата си възраст създава забележително впечатление за сериозност. През целия предобед си води записки, понякога в най-неочаквани моменти. Явно е някакъв шеф или поне бъдещ шеф.

Вторият представител на Министерството е човек на средна възраст с обрамчваща лицето му брадица, като строгите възпитатели от „Великолепната петорка“. Той явно упражнява силно въздействие върху седящата до него Катрин Льошардоа. Голям теоретик. С всичките си изказвания цели да припомни колко важна е методологията и изобщо — да се мисли, преди да се действа. В случая не виждам защо: софтуерът вече е купен, няма какво повече да се мисли, но се въздържам да го кажа на глас. Веднага усещам, че той нещо не ме долюбва. Как да направя тъй, че да ме залюби? Решавам, докато трае заседанието, на няколко пъти да подкрепя изказванията му с леко глуповат израз на възхищение, сякаш ми е открил невероятни перспективи, в които личи мъдрост и широта на възгледите. По принцип би трябвало да си направи заключението, че съм добронамерен хлапак, готов да последва неговите наставления относно правилната насока.