Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 83

Но за нищо на света не можеше да се примири със следващото по-нататък твърдение:

„Защото гневът Божи ги е предвидил за порицание, в случай че станат непоправими, защото, както казва Еклесиаст, всеки, които е непоправим, става по-скоро лош, отколкото добър, ако бъде подложен на превъзпитание.“

* * *

Кардинал Солис де Гонзалес вярваше в поправянето на непоправимите и възнамеряваше да го приложи на практика.

Както това бе сторено от Инквизицията в родната му Испания.

Такива бяха приятните мисли, изпълващи благочестивото му сърце, докато влизаше в Сароно с носилката си, следван от своята охрана в яркочервени ливреи. Знаеше, че във фреските в този град нямаше как да очаква подобна религиозна категоричност, но все пак му доставяше наслада да види вярата си, отразена чрез средствата на изящните изкуства, и се изпълваше със задоволство, че е поръчал тази работа — така, сякаш самият той я бе изпълнил. Размахваше вяло обсипаната си със скъпоценни камъни ръка от прозореца по посока на гражданите, които бяха изпълнили улиците, за да наблюдават шарения му спектакъл. Тук-там се долавяха единични опити за поздрав. Кардиналът огледа небрежно тълпата, изпълнен със съжаление и презрение. Знаеше, че простолюдието не бе в състояние да устои на изкушението на една такава процесия като неговата, особено в настоящите времена на бедност и нищета — пищните церемонии бяха за тях като бадем за папагала. Знаеше също така, че и тук се бяха заселили евреи, но се зарадва, че днес поне никой от тях не сквернеше улиците — още преди време им бе наложил строг вечерен час, както и пълна забрана да излизат навън, когато Негово Високопреосвещенство преминава.

Но все пак един от тях се бе осмелил да го направи — да наблюдава пристигането му. Стоеше в дъното на тълпата, скрит под огромна качулка, и не помръдваше. Светлосивите му очи — със сивото на студеното море, което бе пресякъл, за да дойде дотук, се бяха вторачили в носилката и в лицето на човека, който се намираше в нея. Този човек познаваше добре кардинала, както и кардиналът — него. Ако кардиналът бе погледнал наблюдаващия с истински очи, а не през призмата на болното си въображение, изпълнено от любимата му садистична картина, щеше да забележи как покритата с огромната мантия фигура се обръща в мига, в който той преминава, и как мантията се разтваря за миг и под нея проблясва чисто злато.

Деветнайсета глава

Безликата мадона

Симонета усещаше, че сетивата й я предават.

Слушаше думите на литургията, които напяваха отпред, но едва чуваше какво точно казват. Гледаше кардинала и неговия антураж, докато напредваха тържествено в пищните си одежди и скъпоценните си камъни към олтара, но не виждаше почти нищо. Не бе в състояние нито да улови аромата на тамяна, нито да усети вкуса на луннобялата нафора, която поставиха върху езика й. Нямаше сили да вдигне очи над бокала, докато отпиваше от Христовата кръв пред олтара. Но иначе все още чувстваше, и то как! Отпечатъкът от горещите устни на Бернардино беше легнал върху устните й като петно от червено вино. Насочи дългите си пръсти към устните си, за да го изтрие от себе си, да заличи знака на безчестието. Чувстваше се напълно съкрушена от срам.