Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 81
Марина Фиорато
След прогонването на евреите от кралство Испания, при което им беше предоставен изборът или да се покръстят, или да заминат в изгнаничество, за тях бе напълно естествено да се заселят тук, в новата испанска провинция Милано. Тази втора инвазия обаче тревожеше значително кардинала и всъщност беше част от причината, поради която държеше да има красиви стенописи точно тук, в сърцето на всичко, за да се събуди набожността сред ломбардците. Ломбардия беше врящ казан, при това още от 1230 година, когато ломбардците бяха дали убежище на катарите и цялата област се бе превърнала в крепост на еретизма. А сега, столетия по-късно, войните бяха отключили отново криза във вярата — след човешки трагедии простолюдието задължително поставяше под въпрос ролята на Бога. Но не това бе главната грижа на кардинала — най-голямата му тревога бе притокът на нежелани елементи. Откъм Испания бяха задухали зловредни ветрове, които ги бяха довели дотук заедно с армията. При тази мисъл кардиналът постави обсипаната си с пръстени ръка върху устата си, като че ли се опитваше да се спаси от зловонието. Те бяха пристигнали тук с ветровете, подобно на напаст; бяха докарани с корабите, подобно на чума. И Църквата изобщо не ги бе спряла. Каноническият закон им позволяваше да дойдат тук при условие, че ще дават пари назаем на християните. Кардиналът нямаше представа дали Бернардино Луини е искрено набожен, но в интерес на истината характерът на художника нямаше никакво значение, стига творбите му да подтикваха простолюдието към подчинение на Църквата. Учителят му Леонардо да Винчи бе добре познат в двора на херцозите Сфорца едновременно като пророк и лунатик.
И така, на път към литургията в чест на откриването на стенописите в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно кардиналът позволи на мисълта си да се зарее към една друга църква, в Урбино, където трябваше да се изкатериш по високия хълм, за да стигнеш до огромните порти и да влезеш в напоения с тамян мрак. После, сред топлината на дима, се насочваш към олтара, за да спреш пред него, изпълнен с изумление. Защото над олтара се намираше чудото на чудесата — „Чудото на осквернената нафора“, любимата рисунка на кардинала. Изображението на Учело, с прочутата сцена на евреите, горящи на клада, бе толкова зашеметяващо и нарисувано толкова достоверно, че човек сякаш усещаше миризмата на горящата плът на неверниците и чуваше пращенето на съчките в огъня около тях. Беше ходил в тази църква още като младеж и чужденец, когато му бяха дали пропуск за Ватикана — бе заминал право за Урбино, за да се наслади на този шедьовър. И докато наситените цветове и златото от фреската проблясваха под светлината на свещите, младият тогава кардинал Солис де Гонзалес преживя същински религиозен екстаз. Защото насред пустия, обгорен пейзаж, под черното небе и едно дърво, което раждаше звезди, един евреин в червена шапка, туника и син елек наблюдаваше в агония как пламъците лижат краката му. А по-надолу в пламъците, почти погълнати от тях, вече горяха две златокоси деца, облечени в черно. Десетима мъже и четири коня стояха отстрани и наблюдаваха изгарянето с изражения, които бяха точно толкова безчувствени, колкото и това на младия кардинал, проточил врат, за да се наслади по-добре на мъките на неверниците. Той наклони глава, като че ли отпиваше от болката им, като че ли поглъщаше кръвта — същата онази Божия кръв, която евреите бяха осквернили. Ако можеше да се изкачи по стълба, по черна стълба, подобно на онази от рисунката, същата, която отвеждаше към дървото и ангела, кръжащ отгоре като свидетел, би притиснал лице към картината, изпаднал в истински религиозен и садистичен екстаз. (Впоследствие, когато анализираше чувствата си от онзи момент, кардиналът се запита дали пък изображенията на това