Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 84

Беше дошла тук да се помоли, защото греховете й бяха големи. Как изобщо се остави той да я целуне, при това на същите тези стълби, където бе дала брачния си обет пред Лоренцо? Споменът, че той първи я бе целунал, не бе никаква утеха — нищо не можеше да я накара да забрави, че нейните устни също се бяха открили под неговите, че езиците им се бяха докоснали, че тя бе потънала в прегръдките му. Беше се притиснала в него силно и с благодарност, изпитвайки щастие, каквото вече беше забравила. Всъщност, ако трябваше да бъде честна към себе си, това беше щастие, което тя никога не бе имала. След това бе побягнала от него, ридаеща, знаейки, че никога повече няма да се върне. На прага се бе сблъскала с някакъв човек и го бе избутала, но не беше видяла лицето му, защото вече беше напълно заслепена от сълзите на огромното си унижение. Бернардино беше хукнал след нея, обаче тя срита коня си и пое в буен галоп напред, без да обръща внимание на заледените пътища, по които конят й би могъл да се подхлъзне и да си счупи крак. Снегът биеше в лицето й, но така и не успя да охлади пламъка върху бузите й.

Прекара една дълга, безсънна нощ, посветена на сълзи и съжаления, но когато сивата зора обагри хоризонта, взе важно решение. Знаеше, че той ще я потърси и че тя няма да има сили да го отпрати. Затова се налагаше да отиде в църквата още веднъж, за един последен път, за да се срещне с него под защитата на множеството и да му каже, че двамата не могат да бъдат заедно. Еднакво болезнени й бяха както мисълта, че ще го види, така и осъзнаването, че никога повече няма да го види. Да седи в света на багрите и светостта, които той бе създал в тази църква, за нея бе истинско мъчение. Да съзерцава делата на чудодейния му талант и да знае, че тъкмо този мъж я желае, беше много повече, отколкото бе в състояние да понесе. Пред образа на Мадоната — нейния образ — тактичният отец Анселмо бе поставил огромна мощехранителница. Той не знаеше нищо за инцидента — единственото, което знаеше, бе, че Дева Мария не е завършена. А зад чудовищната кутия, съдържаща фрагмент от Кръста, седеше безликата Божия майка. Анселмо смяташе, че само трима души знаят за този факт, но всъщност бяха четирима. Симонета потрепери. Бе наясно, че Бернардино е някъде в задната част на църквата и дебне наоколо като вълк. Усещаше погледа му върху себе си, който я изгаряше. Изгаряха я и сълзите, които бе принудена да преглъща.

* * *

Той се движеше от единия край на църквата до другия, въртейки се отново и отново, описвайки като вълк невидими осмици. Днес повече от всякога нямаше търпение литургията да свърши. Трябваше да говори с нея. Беше обзет от нетърпение, но също така и от радост, и от очакване. Подобно на него, тя вече би трябвало да е наясно, че го обича. Целувката му бе казала това — бе го казала и на двама им. Той най-сетне беше открил центъра на своя живот. Всичките му болки бяха изцелени. Какофонията, която бе звучала доскоро в сърцето му, се бе превърнала в истинска хармония и отмерваше сладък акорд в душата му. Главата му беше пълна с поезия, тялото му беше препълнено от желание. Нямаше търпение да я обладае — всичко останало бе длъжно да отстъпи пред тяхната любов. Идеите на трубадурите за рицарската любов не бяха за Бернардино — всичките тези напразни въздишки и стенания за някаква далечна дама, която никога не би могла да бъде истински притежавана. Уплахата, скрупулите, съпругът и дори богът на Симонета не би трябвало да значат нищо за тях. Щяха да живеят по старите обичаи на старите времена, когато езичниците не са имали никакво желание да слушат църковни хорове, а единствено ударите на собствената си кръв. Там нямаше нито рай, на който можеха да се надяват, нито отвъден живот. Защото раят бе единствено тук, а когато някой ден си заминеха, костите им щяха да се превърнат в прах, легнали един до друг в земята до края на вечността.