Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 60

— Вие сте луд!

— Да тръгвам ли към пивницата?

— Не, не! И кой трябва да започне това конкретно мъчение?

— Предлагам да сте вие. Дамите винаги имат предимство, пък били те и най-обикновени модели на художниците.

Тя предпочете да не му отвръща и се замисли. Но умът й не й помогна особено. В безизходицата си изтърси:

— Къде сте роден?

— О, Симонета, по-досаден въпрос не можахте ли да измислите?! Казах, че въпросът трябва да бъде интересен! Но така и така ме попитахте, добре — роден съм в Луино, на езерото Маджоре. А сега е мой ред. За какво толкова ви трябват пари?

Симонета сведе очи към ръцете си и промърмори:

— Защото моят… ние… бяхме разорени от войните.

— За какво толкова ви трябват пари?

— Току-що ви отговорих.

— Нищо подобно. Ще продължа да задавам въпроса си, докато не ми отговорите. За какво толкова ви трябват пари?

Симонета въздъхна, изгубила търпение, и отвърна троснато:

— Имахме големи разходи — прислуга, множество подобрения на имуществото ни, забавления, подобаващи на ранга ни.

— За какво толкова ви трябват пари?

Това вече беше прекалено.

— За какво може да трябват пари на един човек? — повиши несдържано глас Симонета. — Защото разходите му надвишават приходите му и… защото Лоренцо пръсна всичките ни пари във войните! — избухна накрая тя, разгневена от любопитството му. — Прахоса ги за въоръжение и за хората си, за униформите и конете си, а когато отидох до нашата съкровищница, за да взема пари и да се изплатя на нотариуса, не открих нищичко. Е, доволен ли сте вече?

Забеляза сълзи в очите й и веднага съжали за настойчивостта си. Но го бе сторил, защото по някакъв начин усещаше, че именно съпругът й е виновен за това нейно състояние. Нещо дълбоко в него държеше да се увери, че Лоренцо се е провалил, но не бе нужно да се прави на велик, обиждайки паметта на бедния мъртъв нещастник. Той бе изгубил живота си, както и Симонета бе изгубила своя. Сега Бернардино съжаляваше за недостойния си подтик, с който я бе притеснил толкова много — тя беше принудена да си даде сметка, че съвършенството, което идва със смъртта, е само илюзия, а той не можеше да не й съчувства. Не че изрече на глас нещо — само смекчи тона си.

— Да, доволен съм. А сега е ваш ред. И гледайте въпросът ви да бъде интересен — нещо, което не очаквам.

Добре тогава!

— Чували ли сте за Масада? — запита Симонета. Съзнанието й все още не можеше да се отърве от приказката, която бе чула вчера, а и това със сигурност не беше въпрос, който той би очаквал.

Но проклетият Луини се оказа прекалено обигран, за да покаже изненадата си.

— Не — отговори спокойно. — Е, мой ред е — замисли се, но тя определено го бе заинтригувала и той искаше да разбере за какво става въпрос. — Добре де, казвайте! — подкани я учтиво. — Какво е Масада?

— По-скоро къде, а не какво — поясни победоносно тя, но когато започна да разказва историята, която не бе в състояние да забрави, бе отново обзета от добре познатото униние. Но докато тя редеше думите си, той продължаваше да рисува с напълно безстрастна физиономия, а когато разказът завърши, той само сви безгрижно рамене. — Не ви ли заболя поне мъничко? — провикна се възмутено Симонета.