Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 61

— Това ли е въпросът ви? Не, изобщо не ме заболя. А ето и моят въпрос към вас — защо да ме заболи?

— Защото става въпрос за хора като нас! И те са живели, дишали са, обичали са!

— Твърде много битки по света се водят в името на религията. Тъкмо затова религията изобщо не ме интересува. Тя не е сред важните неща в живота ми.

— А кое е най-важното в живота ви?

— А, не, не е ваш ред! А моят въпрос към вас е — кой ви наговори тези неща?

— Един евреин, когото познавам. Той ми помага така, както… повечето християни никога не биха ми помогнали.

Бернардино спря да рисува, погледна я право в очите и отсече:

— Ако бях на ваше място, не бих се сближавал с евреи. Те са лоши хора и не носят нищо друго освен неприятности!

— Вашето мнение не ме интересува! — сряза го тя.

Той пак сви рамене и подметна:

— Ваш ред е!

— Добре. Кое е най-важното нещо в живота ви?

— Да ме оставят на мира и да ми позволят да рисувам. За мен няма нищо друго по-важно от това на този свят.

Симонета се изсмя презрително, а когато камбаните удариха шестия час на вечерта, тя си събра дрехите и с горда походка напусна църквата. Луини, мразещият евреите. Ха! Още една причина да го ненавижда!

Бернардино се загледа след нея. Беше нарушил правилата на играта — не беше особено искрен в отговорите си. Особено с последното си изявление. То си беше чиста лъжа. Някога беше вярно, но днес вече не.

* * *

Изпълнена със справедливо възмущение, Симонета нахлу в Кастело и веднага разказа на Манодората за случилото се. Той се бе усамотил в опразнената голяма зала и преглеждаше инвентара й. Но когато тя заговори, той остави перото си и се загледа внимателно в нея. Завършвайки разказа си, тя очакваше от негова страна гняв, а може би и няколко не особено ласкави изявления във връзка с християните, обаче той я изненада — усмихна се.

— Но как е възможно да се усмихвате на това?! — възкликна сащисана тя.

— Защото той не е говорил искрено. Позволете ми да ви разкажа нещо, което се случи със сина ми.

* * *

— Елиях Абраванел, какво държиш в ръката си? — повиши глас Ребека Абраванел, забелязала леко засрамената физиономия на големия си син.

Той я дари с типичната си пакостлива усмивка, която размекваше сърцето й, и отвърна:

— Нали името ми вече трябваше да бъде „Еванджелиста“, след като бях кръстен?

Ребека му върна усмивката, въпреки че последното събитие не бе сред най-приятните за нея, и отговори:

— Прав си. Но това е християнското име, с което те наричаме извън тези стени. В нашата къща ти си все така моят Елиях. А сега бързо ми покажи ръката си!

Ребека се запъти към по-големия си син и го накара да разтвори дланта си. Но изобщо не бе очаквала да види онова, което откри там. Видя бял гълъб — красиво изрисуван върху дланта му, като жив. Бе представен в полет, а в човката си носеше маслиново клонче. Беше толкова съвършен, че перата му сякаш пърхаха от вятъра, а сребристосивото на маслиновите листа улавяше лъчите на слънцето. Оперението на птицата беше снежнобяло, но при по-внимателен оглед разкриваше цяла дъга от цветове, съставляващи перата му и образуващи най-бялото от всички бели цветове. И всичко това беше толкова миниатюрно, че се скриваше напълно върху детската длан.