Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 58

Двамата се разхождаха из града, винаги заедно, говорейки си за какво ли не. Най-добрата приятелка на Амария — Силвана, бе крайно озадачена — доскорошната й дружка и дивакът бяха толкова често заедно, че езикът на Селваджо не бе единственият, който се упражняваше в приказки. Но двамата млади не знаеха нищо за сплетните на Силвана, нито ги интересуваше. Всичко между тях бе съвсем естествено — до деня, в който сестрата погледна брата по съвсем нов начин.

* * *

Зърна го една сутрин в двора, без риза. Беше се навел над ведрото с леденостудена вода и плискаше лицето и тялото си. Намокри косата си и тогава тя зърна под кожата му формата на мускулите му, вече зарасналите белези и изпъкналите вени, които се очертаваха по китките му като жилки на листо. Сякаш усетил погледа й и в гръб, той вдигна капещата си глава и й хвърли един поглед, едновременно топъл и любопитен. Зимното слънце превърна очите му в пролет, които блеснаха в тревистозелено като млади филизи. Амария отстъпи бързо в спасителната прегръдка на тъмните сенки на прага им и прехапа устни. Лицето й пламна, сърцето й заби силно в гърлото и тя усети, че краката й се подкосяват така, че едва се задържа права.

Тринайсета глава

Елиях Абраванел хваща гълъб

— Какво ще кажете вече да поговорим, синьора? Последните ни няколко срещи преминаха в гробовно мълчание.

Бернардино казваше истината. Три сесии подред Симонета бе останала няма като риба, а погледът й — красив и студен като на ястреб, всяваше в сърцето му тревога. Вече бе преминал етапа на ожесточеното скициране и на страстното нанасяне на основните цветове — все неща, за които се изискваше пълно мълчание. Сега обаче бе на фазата на светлосенките и дреболиите и обикновено на този етап предпочиташе да разговаря с моделите си. Бе настанал моментът да проведе разговор, за който доскоро не би и помислил. Това, разбира се, щеше да бъде само до мига, в който щеше да се заеме с довършването на лицето й (което винаги оставяше за накрая) — период, през който тя задължително трябваше да мълчи. Никога не би могъл да улови изражението на тези устни и на тези очи, ако се оживят от приказки. Ала сега, докато довършваше робата й, един неангажиращ разговор би улеснил значително работата му. Но само при изричането на тези думи Симонета насочи към него очи, неспособни да скрият презрението й.