Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 57

Докато Амария готвеше скромната им вечеря, Селваджо обикновено седеше до нея край огъня и й говореше. А после, докато споделяха скромната си яхния и отпиваха по чаша вино, говореха и тримата. Той не си спомняше нищо нито за името си, нито за участта си, нито откъде идва. Бабата го разпитваше много подробно как е получил раните си или за ужасите, на които бе станал свидетел. Но при всеки подобен въпрос Селваджо се връщаше към своята метафора за дървото, която бе първата му мисъл, когато бе дошъл на себе си.

— Дали парчето дърво знае, че някога е било дърво? — казваше, като вдигаше някоя цепеница от камарата пред огнището и започваше да я върти в ръка. — Не, то не си спомня къде е стояло, в равнина или в гора. Не си спомня и дъждовете, които са го напоявали, и ветровете, които са го разклащали, и слънцето, което го е топлело. Не си спомня, че през зимата се е освобождавало от листата си, за да се сдобие отново с тях през пролетта, и така сезони наред, докато кръговете в сърцевината му са нараствали. Само ние знаем, че то наистина е живяло така, макар сега да е просто цепеница. Аз също сега съм тук, макар че някога съм бил някъде другаде, но къде е било това, не знам. Нямам представа дори колко лета съм бил на тази земя, нито пък какво място съм заемал в света, докато съм бил жив.

Старицата кимна и най-сетне се успокои, че Селваджо си е изцяло техен и никога няма да ги напусне.

А слънчевата душа на Амария никога не се бе съмнявала, че той ще остане, пък и определено не можеше да си представи той някога да си тръгне от нея. Когато той започна да разговаря с нея, тя установи, че й е точно по вкуса — вкусовете и предпочитанията му бяха точно като нейните. Селваджо обичаше гората и изворите много повече, отколкото чудесата на града. Изпитваше много по-голямо удоволствие от сребристия отблясък на подскочила над водата риба, отколкото от фантастичните морски създания, нарисувани по стените на „Сан Микеле“. Той обичаше природата и не се интересуваше от изкуството, обичаше простичката работа по дялкане на дървото или простичкия вкус на домашното вино. Изпитваше огромна наслада от подбирането на прекрасните зеленчуци на пазара, избирайки най-доброто за скромната им трапеза с монетата, която имаха — възхищаваше се и на пурпурния отблясък на патладжана, и на кървавочервените домати, и на дребните като морски камъчета зелени маслини. За него тези зеленчуци, израснали от земята, напоена и с неговата кръв, бяха много по-красиви и от най-финото цветно стъкло, което бореше мрака на катедралата. Нито едно от изящните изкуства не бе в състояние да докосне сърцето му — музиката почти не проникваше през ушите му, въпреки че обожаваше песента на течащата река. Импозантната снага на катедралата също не го впечатляваше — предпочиташе да извива назад врат, колкото може, за да види върховете и на най-високите сред дърветата. А иконите с женски образи в „Сан Пиетро“ го караха да спира очи по-скоро върху възторженото лице на Амария до него. Светците имаха тайнствени изражения, очите и костите им бяха отдавна мъртви, но Амария бе жива и с всеки изминал ден красотата й разцъфтяваше все повече и повече. Сърцето на Селваджо вече биеше с ритъма на земята, а не по такта на дворцовата музика.