Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 55

Но звукът най-сетне дойде. Веднъж Селваджо бе решил да запуши веднъж завинаги дупката във вратата, от която бе паднал един чвор и сега оттам нахлуваше непрекъснато студен въздух. Докато ковеше новата дъска, той удари ръката си и извика. Амария се втурна към него, а той изпусна чука и се загледа в ударената си ръка. После двамата се спогледаха невярващо и се разсмяха — нейният смях музикален, а неговият — беззвучен както винаги. Амария го отведе до огнището, хванала го за наранената ръка, накара го да седне и донесе мехлем, за да спре кръвта. После извика:

— Хайде, опитай пак! Възможно е да успееш да проговориш! Хайде, давай!

Той като че ли забрави болката в ръката си, докато кривеше уста в опит да повтори вика. След няколко опита от гърлото му излезе някакъв звук — плоско, гърлено „О-о-о!“ като вик на мармот. Амария се засмя и плесна с ръце. Неспособен да сдържи вълнението си, Селваджо скочи от столчето и се разтанцува из стаята, размахвайки от щастие ръце. Превръзката му се разви и се понесе около него като панделка. Амария се въртеше като пумпал с полите си, повтаряйки непрекъснато „О-о-о!“. Така ги завари баба й, когато се върна. А когато чу звука, излязъл от устата на Селваджо, тя едва не се изкуши да се присъедини към танца им, но възрастта и достойнството й не й позволиха. Пък и едно тъничко гласче в сърцето й шептеше, че това може да се окаже началото на края, че скоро той може да напусне техния дом.

* * *

От този момент нататък Амария Сант Амброджо се зае с мисията на живота си — да научи един дивак да говори. Тази мисия събуди цялата й топлота, всеотдайност и жизнерадостната й природа и тя й се отдаде с наслада и огромно търпение. Самата тя заклета бърборана, Амария изпитваше удоволствие да го слуша как бавно, но сигурно усвоява сричките. Крачката от „о“ до „и“ беше малка, а оттам дойде ред на „е“, докато накрая всички гласни си дойдоха на мястото. Бърбораната вече го изчакваше търпеливо да произнесе думата си, онази, която доскоро не млъкваше, сега мълчеше, докато той се бореше със словото, говорителят се превърна в слушател. Бабата наблюдаваше внучката си как обучава Селваджо. Не можеше да не забележи новопридобитата й зрялост — момичето действително бе израснало за една нощ чрез задачата, която си бе поставило. Вече не беше задъханата, неспираща да бъбри девойка, а жена със съвсем нови качества — почти майчинска, всеотдайна загриженост и внимание, които допълваха великолепно женската й красота. Дори и критичното око на баба й не бе в състояние да отрече, че новата роля на Амария й подхождаше напълно. Само един бог знаеше какви ли опустошения ще нанесе тази нова Амария на изгубения младеж — мъж без име и без семейство. В Амария той би могъл да открие едновременно майка и любима, страстно сърце и две успокояващи ръце. Тя бе цялата живот, здраве и топлина, докато единственото, което бе познал той, бе студената смърт. Старицата наблюдаваше внучката си как учи Селваджо със сърце, изпълнено едновременно с гордост и грозни предчувствия.