Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 38

И й подаде дясната си, златната си ръка, забелязвайки колебанието й, преди да я приеме.

Ръката се оказа изненадващо топла на пипане — очевидно металът се затопляше от чуканчето, към което беше прикрепена. Симонета срещна погледа на евреина. Разбра, че е забелязал колебанието й, което му бе подсказало, че тя е наясно с условията. И за първи път, откакто я прие, той се усмихна, но истински, и усмивката трансформира цялото му лице.

— Не се плашете, синьора — рече човекът, когото наричаха Манодората. — Ръката ми няма да ви убие!

Осма глава

Пробуждането на Амария

Когато Селваджо най-сетне отвори очи, единственото, което видя, бяха дървени дъски.

Първоначално не можеше да помръдне дори очите си. Дъските бяха почти на сантиметър от носа му. Гладки, изтъркани, изгладени от годините. Не бе в състояние да погледне нито наляво, нито надясно, затова за момент си остана така, вперил поглед право напред, примигващ. Сигурно се намираше в ковчега си. Сигурно беше мъртъв.

Не беше очаквал смъртта да се усеща така. И ако беше мъртъв, то тогава как така още усещаше нещо? Защо гърдите и коремът му се раздираха от непоносима болка? Опита се да помръдне — не успя. Значи по-добре да си стои неподвижен и да съзерцава ковчега си. Да си почива. Проследи с поглед жилките на дървото — плавни, красиви линии, като миниатюрен пейзаж. Леки наклони и дълги равнини с мирна, плодородна земя. Или пък вълните на спокойно море, издигащи се и падащи в унисон, тук-там разнообразявани от тъмните риби, на които приличаха възлите. Имаше чувството, че линиите потичат в него, че го обгръщат. Превърна се в едно цяло с пейзажа. Прах при прахта. Дървото бе красиво нещо — защо не го бе забелязвал преди? Защо го виждаше едва сега, сега, когато беше вече в своя ковчег, а може би дори и в земята?

* * *

Не, нямаше как да е под земята, защото отнякъде нахлуваше светлина — светлина, от която очите започнаха да го болят. И някъде далече, над пейзажа и отвъд морето, се носеше и жужеше ядосана муха, отскачайки от прозорец, опитвайки се да излезе, и тя като него в капан.

С херкулесовски усилия Селваджо помръдна очи отляво надясно и главата му започна да пулсира. Въпреки раздиращата болка обаче вече започваше да осъзнава къде се намира — лежеше на дълга маса, покрита със слама. Сламата гъделичкаше носа му, на места златиста, на места почерняла от кръв. Неговата кръв. Лежеше на една страна, с лице само на сантиметри от стената. Дъските, които в началото беше видял, се оказаха подпорите, върху които бе направен плетът на стената. Опита се да извика с надеждата някой да му помогне, но от пресъхналата му уста не излезе ни звук. Не си спомняше нищо, абсолютно нищичко — нито как се е озовал тук, нито какво се е случило с него, нито откъде е и какъв е. В паметта му нямаше нищо от преди дъските, които видя, когато се събуди — беше като ученическа дъска, но изтрита от всичко написано преди, беше като новородено. Разбра, че усещането за ковчег е огромна грешка — оказа се, че дъските за него бяха начало, а не край. В началото бе дървото. И въпреки всичко преди него трябва да е имало нещо — така, както дъските, изграждащи стената, преди са били дърво, което се е издигало в гората, в някакъв друг живот и на някакво друго място. Как обаче знаеше за моретата и рибите и за ковчезите и други такива неща, щом не си спомняше собственото си име? Как знаеше думите за всичко, което виждаше и чувстваше, но не бе в състояние да произнесе дори една сричка? Знаеше всичко и същевременно не знаеше нищо. Съдът на съзнанието му, издуващ се непрекъснато като новородено стъкло, вече бе препълнен с въпроси. Как се е озовал тук? Защо лежи на тази маса? Защо е настрани? Селваджо се претърколи по гръб и бързо научи урока си — беше моментално прободен сякаш от милион остриета, като че ли се бе претърколил върху дъска с гвоздеи. В агонията си се претърколи наново настрани, обаче този път се строполи право на пода. Строполяването му бързо доведе в стаята тичащата Амария.