Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 19

— С вас се надявам да се сбогувам по-късно, госпожо. Когато съпругът ви не си е вкъщи.

* * *

Бернардино вървеше по улиците на своя любим град под прикритието на голямата качулка на мантията си — нямаше никакво желание да среща съперника си, докато не напусне по живо, по здраво града. Но докато се връщаше в квартирата си, реши да обиколи местата, които най-много обичаше. Вървеше в крачка със звъна на камбаните, които го разтърсваха чак до костите със сладката си какофония. Вървеше през Флоренция, която обичаше, през площада, където Джироламо Савонарола бе издигнал своята Клада на суетата, за да изгори после на клада и самият той. Бернардино нямаше никаква представа от огледала, така че не би могъл да знае, че докато си вземаше нежно „сбогом“ със скулптурната група около статуята на Нептун, която украсяваше Пиаца дела Синьория, испанският мрамор отразяваше напълно странния сребрист оттенък в очите му. Приведе се над топлите каменни перила, отделящи го от река Арно, и се сбогува с перфектните арки на Понте Векио — Стария мост. Залязващото слънце — неговата най-любима светлина — превръщаше камъните им от кехлибарени в златисти със странната си алхимия. Ала Бернардино не знаеше, че и собствената му кожа има същия бляскав нюанс. Докато се луташе из лабиринтите на „Санта Кроче“ и си вземаше „сбогом“ със светите отци, той не си даваше сметка, че качулките на тези свети мъже са черни като косата му. Нямаше и никаква представа за факта, че перленият мрамор на огромната катедрала е със същия бял цвят като зъбите му. Да, независимо дали го знаеше или не, Бернардино бе точно толкова красив, колкото и този невероятен град. Накрая отпи от фонтана на златното глиганче и потърка нослето му, за да е сигурен, че някой ден ще се върне. Бернардино не бе от хората, склонни към продължителни размисли за миналото. Знаеше, че този град ще му липсва, но младежкото му нетърпение вече вземаше връх. Докато се прибираше за последно у дома си, той вече гледаше към бъдещето. Затова си запя тихичко една весела песничка, съчинена от самия Лоренцо ди Медичи — Великолепния.

Колко хубаво нещо е младостта, но колко е краткотрайна! Нека онзи, който иска да се весели, да го прави! Защото никой не може да знае какво ни е подготвило бъдещето.

А в голямото студио Леонардо се закова за миг и се замисли за Бернардино. Стана добре, че момчето замина, защото бе прекалено красиво, за да бъде всеки ден пред очите му. Спомни си отново за блестящите черни къдрици, за огромните очи, които подсказваха произход, твърде отдалечен от Ломбардия, за дългите черни мигли, които изглеждаха като изрисувани косъмче по косъмче. На всичко отгоре Бернардино си имаше абсолютно всички зъби, при това снежнобели. Леонардо въздъхна мрачно и се обърна отново към своя модел. Виж тя не беше никаква красавица, нищо, че бе засипал съпруга й с ласкателства. И въпреки това излъчваше нещо, пък било то само изящна сериозност на изражението. Предполагаше, че прякорът й „Ла Джоконда“ й беше даден по-скоро с ирония — по-скоро като игра на думи, а не заради характера й. Но сега… да! Имаше нещо различно! Около ъгълчетата на устните й играеше… почти, но не съвсем… усмивка ли беше това? Сериозността й се бе разградила за миг под силата на това енигматично, но далече не порядъчно изражение. Леонардо не можа да не изпрати наум една ругатня по адрес на Бернардино. Но какво й беше казало това развратно момче? Маестрото хвана отново четките и се зае да оправя устата. Мътните го взели този Бернардино!