Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 17

— Хайде, госпожо!

Бернардино видя как Маестрото се вцепенява.

— Моля ви, госпожо, не мърдайте! — побърза да каже. — Синьор, не виждам причина, поради която да вземате жена си оттук. Сега, след като мъжът, който ви е обидил, го няма, не може да има никакво зловредно влияние, нали? Пък и каква вина може да има добродетелната ви съпруга за тази работа, а?

Това вече Франческо нямаше как да отрече публично. Видимо се поколеба, а Да Винчи използва ситуацията, за да го обърне на ласкателство.

— Помислете си само, синьор, какво може да стори този портрет за репутацията ви на покровител и почитател на изобразителните изкуства!

В интерес на истината, Франческо не бе нито почитател на изобразителните изкуства, нито разбираше нещо от тях. Но отлично знаеше, че Флоренция има огромна репутация сред градовете държави както по отношение на изобразителните изкуства, така и на архитектурата, и много добре си даваше сметка каква полза би извлякъл, ако се прочуе като част от тази репутация. Упорството му обаче го накара да продължи съпротивата си.

— Но това е само някакъв си портрет, а не някоя от вашите велики битки или сцена от Светото писание! Никой друг няма да го види освен тесния ми семеен кръг, тъй като портретът ще бъде поставен в моя дворец!

— О, не, синьор, много грешите! — възкликна Леонардо с цялата си артистична страст. — Този портрет ще бъде различен! Ще се превърне в образец на най-новата техника, която измислих! Виждате ли тук как съм постигнал сливане между светлината и сенките в това прекрасно киарускуро? А тук, при устните, виждате ли как четката ми леко замазва ъглите, за да направи изражението й двусмислено, по начин, който аз наричам сфумато? Можете да ми вярвате, господине, че съпругата ви ще се превърне в обект на възхита из целия свят, а като проявите добрината да я оставите, ще се докажете не само като велик покровител на изобразителните изкуства, но и като най-великия от всички съпрузи!

Това вече свърши работа. Защото въпреки фамилното си име Франческо нямаше никакво чувство за хумор, а само огромна гордост. Какъв по-добър начин да заличи евентуалните слухове за разрив със съпругата си от това да позволи да бъде обезсмъртена в този портрет?! Затова той свали бързо подадената на жена си ръка, поклони се на Леонардо и напусна студиото му.

Бернардино отпусна облекчено чело върху дървената рамка на паравана. Вдиша сладките аромати на тополата и на маслото, а по-надолу усети и нещо друго — сладкото ухание на сандалово дърво, което носеше неговата дама, и доста по-неуловимия, тръпчив вкус на нейната женственост, която той помнеше от предишната нощ. Този спомен запрати силна тръпка в слабините му и затова бе принуден да прекара следващите няколко секунди в усмирение на глупостта си — току-що бе отървал кожата си на косъм, така че не трябваше да позволява на похотта си да помрачава разсъдъка му. Налагаше се да остави на мира тази госпожа. На земята го върна гласът на господаря му:

— Вече можеш да излезеш, Бернардино!