Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 179

Симонета направи знак на Вероника, която я чакаше край ручея. Момичето спъна конете и се приближи към нея, носейки два вързопа, които вече бяха твърде тежки за нейната господарка. През колана на гърба й беше пъхната лопата, а в двете си ръце носеше два дълги вързопа, увити в синьо-сребристите знамена на Ди Сароно. Вероника остави товара си на земята и изкопа плитка дупка в твърдата земя, докато господарката й си почиваше отстрани. По тържественото изражение на момичето Симонета се досети, че Вероника си спомня за погребението на собствения й съпруг и съжали за болката, която очевидно бе събудила у нея. Но, от друга страна, се надяваше тя също да успее да извлече някаква полза от този ден. Защото онова, което на Вероника й бе изглеждало като край, се бе оказало и начало, защото сега си имаше Исак.

Накрая Симонета положи двата дълги вързопа в земята. Беше й трудно да ги различи — и двата дълги, студени, стоманени — но това нямаше никакво значение. И двата бяха виновни, и двата сееха смърт.

Мечът и пушката.

Вероника разпръсна пръста над оръжията, докато накрая ги скри от поглед.

Симонета осъзна, че умът й е пуст като земята пред нея — не бе в състояние да измисли никакви последни думи, никакви молитви. Единственото, което я изпълваше, бе всепоглъщащото чувство за правота. Не желаеше оръжията на Лоренцо да се мотаят из къщата й като трофеи за зимните вечери, нито пък да ги връчва на синове, които не са негови.

Всичко свършваше тук и сега.

Оттук нататък името „Ди Сароно“ щеше да бъде свързано с търговия, а не с война, и тя щеше да се гордее с него точно толкова, колкото се бяха гордели и предците й в миналото. Светът се въртеше и битките продължаваха, но тя нямаше да взема участие в тях. Нейната работа бе да създава живот, а не да го отнема. Бернардино също никога не би убил, нито наранил някого. Той бе посветил живота си на това да направи света по-красив и да го остави по-хубав от онзи, който бе заварил. След брака им страстта му към работата се бе завърнала и той бе започнал една последна нейна картина в ролята на Мадоната, очарован от промените, донесени от бременността на лицето и тялото й — поредното проявление на истинската човечност и смъртност. На този панел, който бе наполовина завършен и съхнеше край камината, я показваше закръглена и умиротворена, всяка нейна част по-пухкава от преди с изключение на бледите й ръце. В скута си държеше Елиях, а сестра Бианка ги гледаше благо.

— Ще я нарека „Дева Мария с Младенеца и покланящата се пред тях монахиня“! — бе съобщил Бернардино, не пропускайки да включи в платното си и своята приятелка, която се бе върнала в манастира „Свети Мавриций“.