Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 178

Имаше чувството, че се намира на хиляди километри от техния щастлив дом. Тук беше студено, а не топло, тя беше ужасно сама, без компания, и вървеше сред мъртвите, а не сред живите и жизнените. Пое с пълни гърди от студения въздух и направи пълен кръг около мястото. Полето се къпеше ту в светлина, ту в мрак под гонещите се бързо над главата й облаци, които често закриваха слънцето. Простираше се плоско, тихо и невинно, пазещо дълбоко своите тайни. На север от него градът Павия лежеше като яркочервен спящ дракон — къщите му бяха накацали като люспи, кулите — като шиповете по гърба му. Симонета продължи да обикаля полето нашир и надлъж. Така и не можеше да намери мястото — никога нямаше да разбере къде точно е паднал. Единственото, което знаеше, бе, че днес се навършват точно четири дълги години, откакто това поле бе приело тялото му и неговата кръв. Четири години. И какви са поуките, които са си взели великите хора от това? Само преди няколко месеца Симонета бе чула в Сароно да се разправя как край Ладриано френска армия под командването на фелдмаршал Сен Пол е била решително разгромена от испанските сили, водени от Антонио ди Лейва, губернатор на Милано. Значи кръгът отново се бе завъртял. И докато този кръг — подобно на големите обсадни колела, прекършили тялото на света Катерина — продължаваше да се върти неумолимо, за да докара нови битки на тази земя, с него щяха да се въртят още дълго и колелата на невежеството и предразсъдъците. Защото до Сароно бе достигнала и новината за това как в Унгария, през същата тази 1529 година, трийсет евреи са били изгорени живи на клада заради ритуалното убийство на дете, което по-късно било намерено живо и здраво. Симонета поклати глава. Именно такова бе и първото престъпление, за което някога бе обвинен и Манодората.

Но тук, в Павия, обгорената земя беше отдавна изцелена и през напоената с кръв почва вече пробиваха първите треви. Тук-там се виждаха дори и цветя. Както светът живееше на цикли, така живееше и природата, избутвайки нагоре отново кълновете на надеждата и здравето, колкото и обругана да бе тази земя. Симонета откри едно местенце, на което вече растяха диви цветя, а тревата бе осветена от слънцето. Приклекна и постави ръка върху равната земя. Вече осъзна защо беше дошла. Това не беше неразумна приумица на бременна жена. Тя имаше нужда да затвори тази врата. Бе дошла да си вземе завинаги сбогом.

Преди години, когато споменът за битката бе все още пресен и скръбта — голяма, общината на Павия бе забранила разхождането по бойното поле поради риск от разнасяне на зарази, а и заради голямото объркване между хилядите обезобразени тела. Така Симонета изобщо не успя да си върне Лоренцо у дома, да го види затворен в ковчег и да го погребе, както подобава. Затова сега нямаше гроб, на който да ходи всяка година, за да се успокоява и отново да разцъфтява заедно със сезоните. Но на тази неправда й предстоеше да бъде поправена.