Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 176

— Знаеш ли какво казват за това място?

— Казват, че… ако погледнеш във водата, ще видиш… ще видиш лицето… на своя съпруг — изрича замаяно тя, сякаш сънува.

— А вярно ли е?

Тогава тя вдига очи към мен и сълзите й рукват като водопада отсреща. И аз разбирам какво е изстрадала през изминалата седмица.

— Ти ми кажи — прошепва.

— Мисля, че е вярно — отвръщам и я обръщам към мен. Прикляквам и казвам: — Обичам те, Амария Сант Амброджо! — а след това започвам да изричам първите думи, на които тя ме бе научила. — „Мано“ — казвам, хващайки ръката й. — „Куоре“ — добавям, поставяйки я върху моето сърце. — „Бока“ — завършвам, целувайки я нежно по устните.

Тя ме целува много по-страстно от последния път и ме притиска към себе си много по-силно, и аз я целувам отново и отново, и през сълзите и на двама ни шептя, че никога повече няма да я напусна, моята любов, моята скъпа съпруга! Цветът по лицето й и красотата й се завръщат и тя се засмива с искрена радост. И аз вече знам какво ще ми каже.

— Хайде да се връщаме у дома! — изрича. — Трябва да кажем на баба! — ала този път изрича още нещо — изрича думи, които пронизват сърцето ми сякаш с кинжал. — Тя е много болна.

Тръгваме бързо към дома. По пътя моята съпруга ми обяснява какво се е случило и аз ускорявам крачка, подгонен от страха, че може да сме закъснели.

Четирийсет и шеста глава

Симонета затваря една врата

Симонета стоеше сама насред бойното поле.

По настояване на Бернардино Вероника от Таормина бе докарала Симонета до Павия с каляската — една от благините на проспериращия бизнес — защото господарката й вече не можеше да язди. Вероника чакаше търпеливо край близкия поток заедно с каляската, където бе разпуснала конете да си отпочинат и да се напият с вода. Галеше кадифените им муцуни и им тананикаше неаполитански напеви, за да ги успокои. Не че се притесняваше, че конете ще хукнат да пресичат потока — за нищо на света не биха се втурнали към напоеното с кръв поле, ако ще и да ги караше. Те знаеха какво се е случило тук. Усещаха миризмата на смъртта, чуваха призрачните бойни вакханалии и потрепваха при всеки полъх на листата над главите им. Вероника присви очи, за да ги предпази от силните пориви на вятъра, и прикова поглед върху господарката си. Симонета се бе отдалечила доста, но Вероника виждаше надалече.

От всички хора Вероника като че ли можеше най-добре да разбере Симонета как се чувства, защото тя също бе изгубила съпруг. И също като нея бе открила втора, още по-голяма любов — Исак. Но едновременно с това бе наясно, че понякога паметта изисква от нас да отдадем дължимата почит и на първата, изгубената връзка. Знаеше, че подобни ритуали трябва да бъдат извършвани насаме. Но погледът й нито за момент не се отклони от господарката й, която продължаваше да навлиза още по-навътре в полето, докато не достигна самия му център. Беше лесна мишена за наблюдение, защото не само бе облечена с дебели мечи кожи, но и тялото й беше огромно — носеше дете, което всеки момент щеше да се появи на бял свят.