Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 175

Мислено отправям по негов адрес всички ругатни, за които се сетя. Той е пиян и с огромна брада, но все пак си остава моят оръженосец, когото някога обичах като брат. Измъквам ръката си и променям гласа си колкото ми е възможно, опитвайки се да говоря на провлачен ломбардски диалект.

— С какво мога да ти помогна, сине мой? — изричам.

Той вдига сащисано глава. Пиян е — склонност, която имаше още от младостта си, но на която очевидно се е поддал окончателно.

— Вие не сте ли… ама…

Виждам, че вече не е много сигурен, затова продължавам. Чувствам се като апостол Петър, отричащ да познава своя учител.

— Сине мой, аз съм странник в този град.

Тежката му челюст се сключва тъжно и той започва да фъфли:

— Извинете… Взех ви за… Вие не сте ли синьор Лоренцо ди Сароно?

Поклащам глава и вземам окончателното си решение. Три пъти се отричам от името си.

— Не. Името ми е Селваджо Сант Амброджо.

И после се обръщам, макар и с дълбоко прискърбие, защото знам, че съм го съкрушил. Знам колко много му дължа и колко много значехме някога един за друг. Знам също така, че ако започне да разказва тази история из града, никой няма да му обърне внимание, защото е пияница, и че мълвата няма да може да причини никаква вреда на златното семейство, което оставих зад гърба си. Но той подвиква след мен и кръвта ми се смръзва във вените ми.

— Поклоннико, поне постой още малко и пийни с мен, в името Божие! Защото много приличаш на моя господар, когото толкова обичах!

Аз продължавам да вървя със съзнанието, че вече съм в безопасност и те също са в безопасност. Той пак подвиква, но вече го чувам все по-слабо.

— Поклоннико, къде отиваш?

Не се обръщам. Само подвиквам през рамо думата, която стопля сърцето ми.

— У дома! — казвам и най-сетне си позволявам да се усмихна.

Четирийсет и пета глава

Селваджо се прибира у дома

Връщането от Сароно в Павия ми отнема много по-кратко време, отколкото ми трябваше, за да стигна от Павия до Сароно. Защото тогава краката ми бяха спъвани от неохотата, а сърцето тежеше. А сега сърцето ми е леко, което прави стъпките ми бързи. Не спирам да почина, докато краката ми сами не ме принудят, но ми стигат само няколко часа, за да се наспя. Непрекъснато мисля за нея. Амария! Ако можеш да ми простиш, всичко ще бъде наред!

Знам къде да я намеря. Насочвам се право към гората извън града и стигам до поцо ди марито — кладенеца на женитбата. В мига, в който зървам изворите и чувам падането на водата от водопадите, започвам да се оглеждам за нея. И тя наистина е там — седи край езерцето, където за първи път се заклехме във вечна любов. Изглежда толкова слаба и толкова бледна, че сърцето ми ме заболява. От закръгленото й тяло не е останало нищо — зелената рокля от нашата сватба буквално виси по нея. Косата й виси на сплъстени кичури, очите й са безизразни и мъртви. Боже, какво й сторих?! И тогава разбирам — отнел съм й живота. Е, крайно време е да й го върна!

Минавам бавно зад нея, стъпвайки леко по покритата с роса трева. Лицето ми се появява във водата до нейното и очите й се вторачват в моите, ококорени от изненада. Пълнят се със сълзи. Иска ми се веднага да я взема в обятията си, но първо се налага да задам важния въпрос. Поставям ръце на раменете й и питам: