Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 173

Още една мистерия. Симонета беше непозната за града, когато аз бях неин съпруг — ние бяхме хора, които не обичаха да се сближават с простолюдието. Как така е успяла да спечели подобно обожание? От това, че е станала модел на велик художник ли? Вярно, че тези стенописи като нищо ще донесат голяма известност на цялата община на Сароно, но дали не е направила и някаква друга услуга на града в мое отсъствие? Когато процесията тръгва и костюмираните носачи минават, аз се опитвам да не изпускам двойката от очи, което не е много лесно предвид пъстротата на всичко около мен. Прикляквам и минавам под един от преминаващите коне, за да отскоча от другата страна на улицата, с което си спечелвам ругатнята на един от местните синьори. Познавам го. Тъкмо аз му продадох кобилата, която сега се опитва да танцува върху главата ми.

Приближавам се. Двете глави — едната червена, а другата черна, са много близо една до друга. Целуват ли се? Не. Шепнат си нещо и се смеят. Стомахът ми се преобръща. Така бяхме и ние с Амария, докато подлата ми памет не ме върна обратно към дълга ми. Вглеждам се внимателно през дупките в красивия резбован парапет на балкона, за да видя дали не се държат за ръце. Но виждам нещо друго.

Две златокоси деца — момченца — са приклекнали ниско зад плетениците на парапета и наблюдават спектакъла. Едното, по-голямото, дели с братчето си сладки и играчки с обич, която е умилителна за гледане. А сега виждам, че ръцете на двойката наистина са хванати, като на любовници. Но всеки един от тях е поставил другата си ръка върху главицата на едно от децата, галейки къдриците им.

Като родители.

Главата ми се завърта. Но как е възможно това? Не съм отсъствал чак толкова дълго! Погледът ми се фиксира върху красивите девици, които минават покрай мен, понесли бадемови клонки — моите клонки — и аз се опитвам да събера мислите си. Но, разбира се! Децата трябва да са негови. Той е доста по-възрастен от Симонета. Сигурно съпругата му е мъртва и сега децата му наричат „майко“ моята съпруга. Поглеждам отново към милата семейна сцена и се изпълвам с тъга, че трябва да ги разделя. Но трябва да бъде сторено! Приближавам се, защото мисля, че е настъпил моментът да се разкрия, но точно тогава тълпата ме отнася по-далече от тази приятна сцена. Девиците с бадемовите клонки започват да раздават нещо. Озъртам се и забелязвам, че пълнят малки дървени чашки от плоски бутилки — подобно на горски нимфи, които изливат соковете на дърветата, за да хранят хората, и едва приключили, трябва да започнат пак. Една чашка попада и в моята ръка и аз отпивам. Напитката е сладка и същевременно горчива, с вкуса на бадемите от моя дом. Прекрасна е! Затопля гърдите ми и ми дава кураж за предстоящото. Време е. Но този път съм спрян от нов възглас на тълпата, който пак е свързан със Симонета. Тя се вдига на крака, но незнайно защо — доста трудно. А моите едва не се подкосяват. Защото виждам нещо, което определено ме кара да замълча.