Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 151

Марина Фиорато

Вниманието му бе привлечено от някакво прошумоляване в краката му. Той сведе очи и се усмихна на втората част от подаръка си за Амария. В една кошница с капак върху замръзналата земя се гушеха два красиви гълъба, снежнобели и опитващи се да избягат от неприятния си затвор. Той ги извади от кошницата с опитни ръце и ги постави пред малките дъговидни портички на новите им домове. Сигурно щеше да се наложи да подреже крилете им, за да не избягат, но тъй като засега гълъбите изглеждаха предоволни от местообитанието си, предпочете да се въздържи, за да не помрачава щастието им. Докато птиците кълвяха и почистваха перушината си, той се замисли за имена, които да им даде. Паметта му го изненада за пореден път, като му поднесе спомени за разкази от античността, които бяха толкова ярки, сякаш ги четеше точно в този момент. Херкулес и Мегара? Тристан и Изолда? Троил и Кресида? Или може би историята, която най-много бе обичал — за обречената любов на Ланселот и Гуиневир, чиято виновна прегръдка бе видяна от рогоносеца Артур? Не, нито една от тези двойки имена не ставаше, защото всички те имаха нещастен край, а той държеше тези гълъби да бъдат кръстени на двойка с красив, щастлив край на връзката си. Аха, сети се! Усмихна се, когато сякаш от нищото в съзнанието му изскочи идеалната двойка имена.

Перфектно!

Трийсет и седма глава

Кардиналът получава подарък

Габриел Солис де Гонзалес, кардинал на Милано, беше свикнал да получава всякакви малки подаръчета от своето паство. Въздържанието и бедността не бяха за него. Нямаше нищо против да проповядва от амвона на катедралата за камили и иглени уши, но не виждаше никакъв смисъл да живее в нищета, само и само за да отиде в рая. Смяташе, че мястото му там вече е подсигурено благодарение на мерките за прочистване на християнския свят от евреи, които бе предприел. За това не бе особено изненадан, когато му беше поднесена интересна на вид бутилка ликьор. Беше с цвета на горена захар, а когато изтегли тапата — венецианско стъкло, както отбеляза с око на ценител — долови сладкия аромат на бадеми. Да, кардиналът изобщо не бе изненадан от подаръка, но слугата, който му го донесе, не бе обичайният му камериер. Този тук беше дребен и доста грозноват.

— Къде е Николо? — попита с надменно изражение кардиналът след кратка пауза, необходима му, за да си спомни името на слугата си.

— Разболя се, Ваше Високопреосвещенство. От воднянката.

Кардиналът изсумтя. В такъв случай е по-добре, че Николо е бил заместен от друг, защото той нямаше никакво желание да прихваща от болестите на простолюдието. Ето така Негово Високопреосвещенство възнаграждаваше годините вярна служба на своите слуги.

— А ти как се казваш? — попита той сега новия.

— Амброджо, Ваша милост.

— Хмммм… — хубаво миланско име. Обаче този човек не ставаше за негов слуга — в лицето си имаше твърде много неща, които му напомняха за евреите. Очевидно щеше да се наложи да се отърве и от него, но и утре не е късно. В момента най-важното за него бе ликьорът, който го мамеше с цвета и уханието си. — Кой донесе тази бутилка? — попита. — Няма никакво посвещение.