Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 136
Марина Фиорато
* * *
Симонета бе привлечена към прозореца си от светлината на огъня. Първоначално си помисли, че от горещината е избухнал пожар, който се кани да изпепели цялата й гора. Ала ужасените й очи скоро разпознаха завързаната за голямото бадемово дърво фигура и човешкия кръг от факли около нея. Изобщо не се поколеба кое оръжие да избере — новото или старото. Не знаеше почти нищо за аркебуза, нито как да го хване, нито как да стреля, а и забеляза, че децата са завързани за баща си. Значи нямаше никакво време. Грабна лъка си и за по-малко от секунда втъкна стрела в него. Опъна тетивата и присви очи. Първо мерникът й падна върху пекаря, който очевидно водеше развилнялата се тълпа, ала лицето на приятеля й, открояващо се над огъня, я спря. Насили се да погледне право към Манодората — той нито крещеше, нито виеше от болка, нищо, че гърдите му горяха. Само я погледна право в очите, с все така ярки стоманеносиви очи насред овъгленото си лице, после бавно, много бавно кимна, а след това ги затвори завинаги. И тя разбра, че за него надежда повече няма. Разбра какво трябва да стори. В мига, в който пламъците започнаха да лижат брадата му, тя изпрати стрелата си точно в сърцето му, точно там, където минаваха въжетата, с които бе завързан. Разбра, че е уцелила, защото главата му веднага клюмна. И приятелят й издъхна на мига. Цялата трепереща от ужас, възмущение и неистов гняв срещу така добрите християни, тя хукна по стълбите и излезе на прага на дома си точно навреме, за да дръпне назад Исак, който тъкмо бе хукнал да помага. С мрачно изражение на лицето си Вероника вече подреждаше малтийските си кинжали за удара на отмъщението, но господарката й поклати глава и прошепна:
— Двамата останете вътре! Онези са прекалено много и ще хванат и вас!
Излизайки навън, Симонета преглътна напиращите си сълзи и вирна брадичка. Стисна здраво в едната си ръка лъка, а в другата — колчана със стрели и намерила опора в тях, спря да трепери. Днес беше облечена в нова златна рокля, обточена с бяла дантела. Беше същинска света Урсула, слязла от небето, за да защити своите. Ала знаеше, че най-голямото изпитание тепърва й предстои. Докато крачеше с високо вдигната глава към тълпата, имаше чувството, че това е краят на света и че звездите всеки момент ще започнат да падат от небето. Трескавият й мозък едва ли бе в състояние да осъзнае каквото и да било, но когато белите листенца докоснаха бузите й, тя разбра, че са снежинки. През септември. Откровението на Йоана ставаше действителност и небесата бяха започнали да плачат.
