Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 134

И на следващия ден те нахлуха.

Беше по здрач и звездите започнаха да се появяват една по една на небето. Манодората се намираше при голямото бадемово дърво, което дълбоко в себе си наричаше „Дървото на Ребека“, обирайки последните от узрелите бадеми от клоните му. Момчетата бяха в краката му и играеха на „горещи миди“. Бяха облечени в черни туники в памет на майка си, които бяха в ярък контраст с червено-сините жътварски дрехи на баща им, но изглеждаха щастливи. Редуваха се да си завързват очите и да се бутат един друг. Онзи от братята, който беше със завързани очи, се кискаше от гъдел и се опитваше да хване другия, който стоеше доста далече от него и викаше: „Горещи миди!“. Манодората потрепери, спомняйки си внезапно за Синагога — женската персонификация на юдаизма. В религиозното изкуство еврейката винаги бе представяна със завързани очи, което според християните символизираше невежеството й, а което беше още по-лошо — държаща в ръка козя глава, която пък символизираше Дявола. Манодората бе виждал подобно изображение само веднъж, високо в една ниша в катедралата в Страсбург. През онзи знаменателен ден той бе извърнал погнусено глава, мислейки си, че подобна невежа иконография няма нищо общо с него. Ала днес той си спомни за нея и осъзна, че предразсъдъците имат всъщност много общо с него. Именно те бяха отнели ръката му и съпругата му. И Манодората за пореден път се изпълни с грозни предчувствия. Когато слънцето се скри зад хоризонта, времето захладня и очите на Йовафет започнаха да се затварят зад превръзката, Манодората си даде сметка, че трябва да заведе децата вътре в къщата. Обърна се, за да им каже да приключват с играта, когато периферното му зрение улови нов изгрев — една светлина, която напредваше по пътеката, след нея още една и още една.

Факли!

Огънят открай време вещаеше злини за него и семейството му. Затова сега той грабна момчетата и побърза да ги отведе към къщата, но сред тълпата зърна грозното лице и злите очи на пекаря, който веднага се втурна към него.

Тълпата сграбчи Манодората и го завърза за дървото на Ребека — увиваха въжетата още веднъж и още веднъж, докато накрая той едва успяваше да си поеме дъх. Провикна се към момчетата да бягат, но те се бяха вкаменили от страх и добрите граждани на Сароно хванаха и тях. Когато видя какво става, Манодората успя да извика на синовете си, че това е само игра, ала нищо не бе в състояние да спре писъците им, докато ги привързваха към него, по едно дете на всеки крак, а в нозете им започнаха да редят черни съчки. Завързани здраво за баща си, дечицата започнаха да се гърчат като зайци в капан и да крещят, а сълзите, рукнали от очите им, капеха бързо и мокреха траурните им дрехи. Усещаше ръчичките им как се опитват да прегърнат краката му, как раменете им се въртят по посока на бедрата му. Не бе в състояние да стори нищо. Те бяха вече в Божиите ръце, а Бог като че ли бе извърнал окончателно очи от тях. Заоглежда грозните лица пред себе си за поне едно съчувствено изражение, за някого, с когото би могъл да говори, за някой, който да прояви капка здрав разум. Ако успееше да види такова лице, той нямаше да моли за собствения си живот, а за живота на дечицата си. Ала абсолютно всички лица на добрите християни бяха безизразни, всички очи — злостно проблясващи, всички уста редяха един след друг грозните епитети, които той цял живот се бе опитвал да спести на Елиях и Йовафет. Манодората вдигна очи към ярките звезди, увиснали от черното небе, и към черната стълба, която тълпата бе донесла, за да събере съчки за огъня, и веднага разбра. Изход нямаше. Този час му бе отреден от съдбата. Разбра, че на съня му бе писано да се сбъдне. И той беше там, насред най-големите си кошмари. Завързан за клада, децата му, завързани за него — троица мъченици, очакващи неизбежната смъртоносна ръка на огъня. Около тях имаше десет мъже, шест от които се бяха скупчили, ухилени ехидно, около пекаря, четирима — на коне. Точно както и в съня му, те яздеха сивия кон, белия кон, черния кон и шафраненожълтия кон на четиримата конници на апокалипсиса. Небето беше черно като края на света и Манодората разбра, че с него е свършено. Сведе очи към главиците на децата си и размърда ръце, докато въжетата не се впиха още по-силно в тях. Знаеше, че не може да се освободи, но искаше за последен път да постави ръце върху златните им косици. Толкова топли, толкова меки…