Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 117

— Защо, какъв е проблемът? — изгледа я изпитателно приятелят й, очевидно вече знаещ отговора.

Тя въздъхна и рече:

— Не съм родена да търгувам. Родена съм благородничка, в класата на аристократите. И не разбирам нищо от… бизнес. Баща ми и майка ми, а и Лоренцо… Биха казали, че посрамвам името си, а и тяхното…

Манодората я погледна с мъдрия си поглед и отбеляза:

— Много неща за човеците си остават за мен пълна мистерия. Една от загадките е християнската гледна точка относно думата „търговия“, която я определя като едно от най-лошите проклятия на този свят, а самото й изричане — равносилно на богохулство. Но нещата се променят, Симонета. Старият свят вече го няма. Името ти вече няма да бъде достатъчно, за да сложи на масата ти месо, а в огнището ти — дърва. Но в съчетание с този ликьор името ти е в състояние да помести и планини! — пое брадичката й в ръка и добави: — Ти ще бъдеш лицето на тази напитка, носът на кораба, така да се каже, и в тази своя роля нямаш право да се обличаш като зле платено конярче!

Симонета се отдръпна и сведе жален поглед към дрехите си. Тайничко бе започнала да копнее да облече отново женски одежди, но до този момент все бе смятала, че е длъжна да отдаде почит на паметта на Лоренцо.

— Хайде, облечи я! — подкани я приятелят й. — А тук — извади нови съкровища — съм ти донесъл едно огледало, също от Венеция. Както и гребен, и розово масло за ръцете ти — постави малката стъкленица върху леглото. — И накрая… — вдигна в ръка едно блестящо съзвездие, което сякаш разцъфна между пръстите му. Беше шапчица за косата й, изработена от златна мрежичка и перли. — Това е нещо, чрез което да обуздаеш това птиче гнездо на главата си! По-подходящо е за врабчета, отколкото за дама! — отсече и изчезна.

Симонета затвори кепенците и захвърли старите си дрехи. Изми се от глава до пети с дъждовна вода — от студа тялото й започна да потръпва. Зъбите й затракаха, а очите й блеснаха от вълнение. После облече роклята и я стегна толкова, колкото можа — коприната скоро затопли кожата й. После започна да реши сплетената си коса и я реса, докато не я превърна в красив водопад, стичащ се по гърба й. След това се зае да я сплете в дълга плитка. Пръстите й бяха забравили старите привични движения, които й бяха втора природа от времето, когато беше съпруга и дама. Накрая постави шапчицата и пъхна непослушните къдрици под фината мрежичка. Накрая си изгриза ноктите, докато не ги видя напълно равни, и втри в ръцете си розовото масло. Пощипна бузите си и си прехапа устните, за да им върне червенината, и едва тогава се осмели да вдигне венецианското огледало. Онова, което видя в него, я накара да подскочи от възторг. Очите й бяха огромни и блестящи, кожата й — перленобяла. Устните й бяха яркорозови, а очите й — сини като панделките на нейния ликьор „Амарето“. Изглеждаше по-слаба, отколкото си се спомняше, и в очите й като че ли беше легнала някаква сянка, но косата й светеше в същото златисточервено и блестеше по начин, който спокойно можеше да съперничи на перлите и златото, които я украсяваха. Свали огледалото надолу, за да види отражението и на роклята, и забеляза, че ръцете й са по-стегнати и здрави, с непознати доскоро мускулчета. Талията й беше като на фиданка. После излезе от стаята си и заслиза по стълбите. Работниците спряха работата си и я зяпнаха. Дори Манодората изгуби самообладание за момент. Очите й внезапно се навлажниха, когато зърна възхитата на хората — прииска й се Бернардино да беше тук, за да може също да я види. Обърна се към Манодората и прогони мисълта за Бернардино, като се усмихна с благодарност на благодетеля си. И когато той не каза нищо, тя го подкани: