Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 106
Марина Фиорато
— Добре ли е? — попита по едно време.
— Прекрасен е! — усмихна се щастливо старицата и в устата й блеснаха колкото дупки, толкова и зъби.
И наистина беше прекрасен. Както и новите греди, които беше поставил на ниския им покрив — бялото кедрово дърво проблясваше под светлината на огнището и от него от време на време прокапваше смола. Вратата й също беше чисто нова и здрава, касата — поправена и окончателно спираща всякакви студени течения. Беше изработил дори нов курник в малкия им двор, за радост и удобство на кокошките. Непрекъснато събираше дърва, режеше, дялаше, вземаше размери и оформяше и изпод ръцете му се раждаха истински чудеса благодарение на новооткрития му талант, с който не би посрамил дори самия свети Йосиф, бащата на Нашия Господ Бог и пръв сред всички дърводелци. Накрая мъжът се усмихна, наслаждавайки се на мига заедно с нея. Тя кимна в такт с полюшването на стола. Да, Селваджо беше истински дар от Бога!
И сега тя беше принудена да си признае нещо, за което доскоро не си беше давала сметка. Винаги го беше сравнявала с Филипо и беше гледала на Селваджо като на преродения си син. Ала днес бе принудена да признае, че този човек бе далеч, далеч по-добър от родния й син, когото беше изгубила. Паметта й не й спести факта, че когато Филипо беше вкъщи, или захвърляше ботушите си край огъня и се излягаше, или ходеше да играе на зарове с циганите край огньовете им под моста Понте Коперто. Предпочиташе да прекарва времето си с тях заради хазарта и сладкото им вино, заради смуглите им момичета и цигулките им, затова често забравяше за огнището на майка си. Старицата осъзна, че за разлика от някога, сега вечерите й бяха истинска радост и наслада за душата й. Заедно с двамата млади тя седеше край огъня, наслаждаваше се на топлината, на компанията им и на тяхната обич.
А напоследък имаше и редица други неща, на които да се радва — защото от известно време Селваджо бе установил, че може и да пише. През една от техните огрени от огъня вечери той бе грабнал една овъглена пръчка и бе започнал да пише върху камината букви, които бяха ясни и красиви и говореха за добро образование. За него беше удоволствие, че е в състояние да научи Амария да пише, с което й връщаше дара на речта, даден му от нея. Но същевременно изпитваше и някакво странно притеснение. Докато момичето рисуваше същите онези букви, които го бе научило да изрича, в главата му се бяха нароили въпрос след въпрос. Откъде е научил това умение? Да не би да е бил писар или нотариус? Или може би учител?
Защото с писането се появи и сродното му умение — четенето. Виждайки новото развитие на нещата, старицата бе извадила от дълбокия шкаф семейната Библия. Тя самата не бе в състояние да чете и разбира латинския текст, но когато Селваджо отвори страниците напосоки, отведнъж започна да чете и превежда. Гласът му бе все още стържещ, но четеше гладко и мисълта му бягаше далеч напред пред наскоро преобърналия му се наново език.
