Читать «Никога не казвай никога» онлайн - страница 115

Тя продължаваше да лежи неподвижно, заслушана в спокойното дишане на приятелките си. Секундите преминаха в минути. Тя се напрегна и преброи до сто, преди да скочи, да мине покрай Лоръл и Шарлът и да се върне обратно в коридора. Промъкна се с боси крака по студения мрамор нагоре по стълбите. Трябваше да затвори прозореца в стаята на Сътън — същия, през който се влизаше толкова лесно от дъбовото дърво пред къщата. Тя не можеше да стигне до най-ниския му клон, но някой по-висок щеше да успее.

След като изкачи стълбите, тя се взря в тъмната врата на края на коридора. Запристъпва тихо по килима. Стисна здраво тънките копринени панталонки на пижамата и се опита да успокои дишането си, докато се приближаваше към стаята на Сътън. Полъхна хладен ветрец и голите й ръце настръхнаха.

Прозорецът зееше отворен.

Лунната светлина озаряваше светлосините чаршафи и лъскавото списание, оставено на нощното шкафче. Ема отстъпи леко назад и се блъсна в нещо топло и твърдо. Опита се да изпищи, но звукът беше заглушен от нечия ръка, която внезапно се озова върху устата й. Друга ръка я обхвана през кръста и я притисна силно, за да не може да се измъкне, колкото и да се опитва.

— Шшшт. — Нечий топъл дъх погъделичка ухото й. — Аз съм — разнесе се нисък глас.

Той премина през мен като електрически шок. Засипаха ме стотици образи, несвързани, кратки. Потайното измъкване от купон и целувки в пустинята. Намирането на писмо в гардеробчето ми, което е толкова прочувствено, че коленете ми омекват. И после отново онази сцена в двора на училището: той ми казва нещо, а аз му изкрещявам гневно: Все едно някога съм искала да бъда с теб! Ти си просто един нещастник!

Накрая изплува един спомен, кратък и ярък: автомобилни фарове осветяват лицето му. Очите му се разширяват от страх, той протяга ръце. И тогава… бум. Сблъсък.

Ръцете отпуснаха захвата си и бавно завъртяха Ема. Тялото й се скова. Тя бързо огледа едрото момче с тъмна коса, мигащи начесто хлътнали лешникови очи, високи скули и извити устни. Това лице. Тя го познаваше. Пред очите й се появи тайнственото момче от снимките в къщата на Мадлин. Подсмихващото се момче от плакатите с надпис „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ГО НЯКЪДЕ?“. Постовете във Фейсбук. Той стоеше пред нея, разтеглил устни в странна, крива усмивка, която намекваше, че той знае всичко за нея — включително коя не е.

— Теър — прошепна Ема.

Епилог

Миг във времето

Докато стоя в някогашната си спалня и гледам момчето, което се е промъкнало през прозореца ми, времето просто… спира. Вятърът утихва. Птичките спират да пеят. Ема и Теър замръзват на местата си, неподвижни като статуи. Само аз мога да се движа, да обикалям наоколо, да мисля, да се ориентирам в обстановката, да си събера мислите.

Опитвам се да се вкопча във връхлитащите ме спомени за Теър, сякаш те са животоспасяващ сал в бурното море, но точно когато решавам, че съм се хванала здраво за тях, те просто изчезват, скриват се отново под повърхността. Наистина ли между мен и Теър е имало нещо — нещо истинско, нещо голямо? Емоциите, които ме връхлитат, изглеждат толкова истински, толкова първични, по-значими от всичко, което съм изпитвала към Гарет или което и да е друго момче. Ами ако споменът за отразените в очите му фарове е истина? Бях ли блъснала Теър? Беше ли истина този слух?