Читать «Никога не казвай никога» онлайн - страница 114

Разбира се, че щях. Разбира се, че я подкрепях.

Ема се наведе напред и леко притисна устни към итъновите. Той плъзна ръце към раменете й и я целуна по-силно. Цялото й тяло пламна. Главата й се завъртя. За пръв път през живота си Ема се остави на течението.

— Браво! — извиках аз до тях. Време беше!

Щрак.

Ема се откъсна от Итън, сърцето й се качи в гърлото. Тя се извърна рязко, за да провери дали някое от момичетата не беше излязло след нея. Но входната врата беше затворена. Никой не се мотаеше около гаража. Щрак. Ема хвана Итън за ръката.

— Чу ли това?

Звуците идваха откъм къщата от другата страна на улицата. Тя се издигаше върху малък хълм, но в подножието й нещо помръдна. Ема наведе глава и се ослуша.

— Видя ли някого, докато идваше насам?

— Не. — Итън се изправи пред Ема, сякаш искаше да я предпази. Той стисна силно ръката й. — Може да са хората, които живеят там.

— В три сутринта? — прошепна Ема.

— Може би просто някой се разхожда — предположи Итън. — Или…

Чуха се приближаващи стъпки. Изпукаха клонки. Изшумоляха листа. Ема присви очи и погледна ужасена към улицата. Чу леко покашляне… и долови слабата миризма на кокосов лосион против изгаряне.

Тя рязко притисна ръка към устата си. Спомни си за неясната фигура, която се беше появила край нея и Итън на тенис корта и на пейката пред галерията. Скърцането на маратонки по пода, когато някой изтича зад ъгъла до лекарския кабинет. Всички тези пъти тя се беше чувствала така, сякаш някой я наблюдава…

— Итън — каза нервно Ема. — Трябва да се махна оттук. — Тя побягна през двора на мърсърови, следвана по петите от Итън. От дефилето изникна някаква фигура, но Ема не можа да я разпознае. Изведнъж се почувства като в кошмар; единственото, което искаше бе да се събуди. Движенията й станаха бавни и апатични, сякаш се опитва да прешляпа през поле от картофено пюре. С огромни усилия премина последните няколко метра до къщата. Ръката й се вкопчи в бравата и я натисна. Щом се озова вътре, Итън се обади от другата страна.

— Заключи вратата — каза той с разтреперан глас.

Ема завъртя ключа и сложи предпазната верига.

Наблюдаваше задъхано как Итън тича към колата си, пали двигателя и поема по улицата.

Тя се отпусна на стълбището, притиснала колене към гърдите си. Навън имаше някого.

Тя отиде в дневната и леко се отпусна при вида на спящите си приятелки, които нямаха представа, че някой дебне отвън. Ема огледа стаята, спирайки поглед върху предметите, които вече познаваше толкова добре — порцелановия кактус, поставената в рамка снимка на Сътън и Лоръл в Гранд каньон, пепелникът с етно щампи, който лежеше върху масичката, макар никой в къщата да не пушеше.

Някой мина под лампата над входната врата и хвърли сянка върху спуснатите щори. Ема замръзна. Това не можеше да се случва. Тя се притисна плътно към раирания спален чувал на Сътън. Входната врата беше заключена, но как стояха нещата в останалата част от къщата?