Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 32

Госпожа Мърсър остави едно шишенце с витамини и се приближи до Ема.

— Пий — каза тя и побутна към нея една чаша с портокалов сок. — Имаш ли пари за обяд?

— Трябва да ви кажа нещо — рече рязко Ема. Всички вдигнаха глави към нея. Тя се прокашля. — Аз не съм Сътън. Дъщеря ви е изчезнала. Може да е избягала.

Изтрака лъжица и госпожа Мърсър сбърчи вежди. Ема се напрегна в очакване на нещо ужасно — да се включат аларми, да изригнат фойерверки, от пералното помещение да изскочат нинджи и да я похитят, всякакви такива неща, които би трябвало да подскажат, че тя е разкрила нещо много, много опасно. Но господин Мърсър само поклати глава и отпи кафе от чашата си с форма на ананас, върху която имаше надпис „Алоха от Хаваи“.

— И коя си, ако смея да запитам? — рече той.

— Аз съм… нейната отдавна изгубена близначка Ема. Трябваше да се срещнем вчера. Но тя… изчезна.

Госпожа Мърсър не спираше да мига. Господин Мърсър и Лоръл размениха недоверчиви погледи.

— Запази въображението си за часа по литература. — Госпожа Мърсър сложи един кроасан в чинийка и го побутна към Ема.

— Сериозно ви говоря. Казвам се Ема — рече тя.

— Ема, а? А каква ти е фамилията?

— Па… — започна Ема, но Лоръл удари с чашата си в масата.

— Нали не й вярваш, мамо? Просто се опитва да се измъкне от училище.

— Разбира се, че не й вярвам. — Госпожа Мърсър пъхна сгънато листче хартия в ръката на Ема. — Ето ти програмата. Лоръл, ще донесеш ли обувките и сака на Спящата красавица отгоре?

— Защо трябва да го правя? — изхленчи Лоръл.

— Защото не мога да разчитам на сестра ти. — Госпожа Мърсър грабна връзка ключове от купичката във формата на ананас, която стоеше до безжичния телефон. — Може пак да се върне в леглото.

— Хубаво — изсумтя Лоръл и със стържене дръпна стола си назад.

Ема гледаше безизразно блестящите медни копчета на работния костюм на госпожа Мърсър, после погледът й се премести към кристалната огърлица на врата й. Как е възможно това да се случва? Защо не й вярваха? Толкова ненормално ли им звучеше?

Може би. Колкото и да ми се искаше родителите ми да повярват на думите на Ема, те наистина звучаха откачено.

Лоръл излезе от кухнята и тръгна към стълбите.

— Благодаря ти за снощи, гад такава — изсъска тя на Ема, когато минаваше покрай нея.

Ема отстъпи назад, сякаш Лоръл й беше зашлевила шамар. След това си спомни думите на Шарлът от купона. Пак си я зарязала, нали? Ти си лоша, лоша сестра. Освен това в телефона на Сътън имаше съобщение:

„Благодаря ти, кучко“.

— Не съм те зарязала. — Ема се обърна след отдалечаващата се Лоръл. — Чаках Сътън, когато Мадлин ме завлече на купона. Нищо не можех да направя.

Лоръл се върна и застана срещу Ема.

— Как ли пък не, Сътън. Не направи единственото нещо, за което те помолих още преди няколко седмици. Бях буквално зарязана в „Червената врата“. Обзалагам се, че си го нагласила така, защото си знаела, че телефонът ми е на път да угасне, нали? — Тя имаше подчертани скули и мънички лунички по носа. Широката й челюст се движеше, докато дъвчеше дъвка „Джуси фрут“. — Къде ти е медальонът?