Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 16

Ема се обърна към автобусната спирка. Пред входа й имаше табела „ТУСОН ЦЕНТЪР“. След като прекара часове в автобуса, седейки до някакъв тип с козя брадичка и нездрав апетит към чипс доритос с вкус на халапеньо, тя най-после се беше озовала тук. Изкушаваше се да изтича до големия автобус „Грейхаунд“, нарисуван на табелата, и да го разцелува, но телефонът й завибрира и тя побърза да го извади от джоба си. На екрана се беше появила снимката на Алекс.

— Здрасти! — извика Ема, след като притисна старото блекбъри до ухото си. — Познай къде съм.

— Да не би да отиде? — ахна Алекс от другата страна.

— Отидох. — Ема свали чантата от рамото си, остави я на пейката и седна да отдъхне. Алекс най-накрая беше отговорила на есемеса й от предишната вечер. Ема веднага й се беше обадила и й беше разказала цялата история в едно дълго, задъхано изречение.

— Оставих бележка на Клариса — рече Ема, прибирайки дългите си крака под пейката, за да може една възрастна двойка да прекара покрай нея куфарчетата си на колелца. — Социалните също няма да ме търсят, съвсем скоро навършвам осемнайсет.

— Значи смяташ да останеш при това момиче Сътън? Тоест, ако тя наистина ти е сестра, ще можеш ли да се преместиш при нея? — Алекс въздъхна замислено. — Също като Пепеляшка, само че без смотания принц!

Ема се облегна назад и се загледа в издигащите се в далечината розовеещи планини.

— Не ми се иска да прибързвам — каза тя. — Нека да видим първо дали ще си допаднем.

Всичко това беше просто представление. По време на пътуването Ема си представяше как срещата със Сътън ще промени живота й. Може да се премести в Тусон и да се запише в училището на Сътън. Може да опознае осиновителите на Сътън. Осмели се да предположи, че те може дори да й позволят да се нанесе при тях. Ема усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Добре, това беше малко прекалено, но кой знае? Можеше да се окаже една много по-яка версия на Пепеляшка.

Но първо да види как ще мине днешната среща. Ема забеляза едно неоновозелено такси от другата страна на улицата срещу автобусната спирка и му махна с ръка.

— Моля те, не казвай на никого — каза тя на Алекс.

— Няма — обеща Алекс. — Успех.

— Благодаря.

Ема прекъсна връзката, настани се на задната седалка на таксито и помоли да я закара до каньона Сабино, като едва успяваше да сдържи нетърпението в гласа си. Таксито тръгна по криволичещите улици на Тусон. Ема гледаше през мръсното стъкло, усмихваше се при вида на сградите на Университета на Аризона, включително онази, на която имаше голяма табела „ИНСТИТУТ ПО ФОТОГРАФИЯ“. Нямаше търпение да влезе вътре и да разгледа изложбите. Приближиха парка на университета. Студентите се разхождаха на слънце. Наблизо, като стадо елени, притича група спортисти. В средата на двора стоеше момиче, облечено като растение марихуана, което държеше в ръцете си табела „ГЛАСУВАЙ ЗА ТРЕВАТА“. Таксиметровият шофьор натисна клаксона.