Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 15

„Това може и да ти прозвучи откачено, но мисля, че сме роднини. Изглеждаме абсолютно еднакво и сме родени на един и същи ден. Аз живея в Невада, недалеч от теб. Дали пък случайно не си осиновена? Пиши ми или ми се обади, ако искаш да поговорим.“

На екрана се появи „Съобщението изпратено!“. Ема огледа тихата стая и малкият вентилатор върху бюрото духна топъл въздух в лицето й. Току-що се беше случило нещо, което може би щеше да промени живота й и тя очакваше светът около нея да се трансформира изведнъж, като по чудо — през отворения й прозорец с танцова стъпка да връхлети леприкон, кичозните глинени фигурки на Клариса да оживеят и да започнат да танцуват, такива неща. Но пред очите й продължаваше да си стои дългата, криволичеща пукнатина на тавана и петното на килима пред гардероба с формата на буквата М.

Малкият часовник в долния ъгъл на екрана на лаптопа премина от 22:12 на 22:13 часа. Тя рифрешна страницата си във Фейсбук. Надникна през пролуката на прашните щори към нощното небе и откри звездите на Мама, Татко и Ема. Сърцето й се разтупка лудо. Какво беше направила току-що? Взе телефона си и набра номера на Алекс, но приятелката й не вдигна. Тогава й изпрати съобщение: „ТАМ ЛИ СИ?“, но пак не получи отговор.

Трафикът по магистралата оредя и поутихна. Ема въздъхна тежко, замисляйки се какво да прави сега. Може би трябваше да се върне в Хендерсън, да заживее в стаята за гости на Алекс и да плаща наем на майка й. Щеше да се наложи да работи на пълен работен ден — може би да поема само нощни смени в денонощния магазин до къщата на Алекс — и някак си да завърши гимназия. Може би дори щеше да изкара стаж в местния вестник през уикендите…

Б-з-з-з-з…

Ема се ококори. През прозореца се виждаше луната, увиснала високо в тъмното небе. Часовникът на нощното шкафче показваше 00:56 часа. Беше задрямала.

Б-з-з-з-з.

Телефонът й примигваше. Тя се вгледа в него, сякаш се страхуваше, че може да скочи и да я ухапе.

На екрана имаше иконка на малък плик. Сърцето й биеше все по-бързо. С треперещи ръце тя натисна бутона „отвори“. Наложи се да прочете съобщението от Фейсбук четири пъти, преди наистина да осъзнае какво пише вътре.

О, Боже! Не мога да повярвам. Да, осиновена съм! Но досега не знаех за съществуването ти. Искаш ли да се видим пред туристическата база на каньона Сабино в Тусон утре в 6 часа след обед? Това е номерът на мобилния ми телефон. Не казвай на никого коя си, докато не поговорим — опасно е! До скоро!

С любов, Сътън (твоята близначка)

И, естествено, тук се появи проблемът: не аз бях написала тази бележка.

4.

Провалена среща

На следващия ден привечер Ема слезе от автобуса, метнала на гръб брезентовата си чанта. От паркинга на вълни лъхаше жега; беше толкова задушно, тя имаше чувството, че влиза в гигантски сешоар. Отдясно се виждаха малки кирпичени къщи и боядисано в пурпурен цвят йога-студио за мъже, наречено „Омбре“. Вляво се издигаше голяма рушаща се сграда, наречена хотел „Конгрес“, която приличаше на обитавана от духове. На предните й прозорци бяха залепени плакати на скорошни концерти. По улицата се мотаеха двама безделници и пушеха цигари. По-нататък имаше нещо, което приличаше на магазин за садо-мазо проститутки; витрината му беше пълна с манекени, държащи камшици и облечени в костюми на жената-котка, с мрежести чорапи и високи до бедрата ботуши.