Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 109

— Къде отиваме? — попита Итън.

Ема се отпусна на седалката. Къде би могла да отиде? В полицията? Сега дали щяха да й повярват? Дали щеше да успее да ги накара да отидат в стаята на Лоръл и да намерят клипа?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Автогарата в центъра на града.

Итън примигна.

— До хотел „Конгрес“?

— Да.

— Ще пътуваш ли?

Ема скръсти ръце пред гърдите си.

— Нещо такова.

Той кимна към краката й.

— Без обувки?

— Ще го измисля.

Итън я погледна странно, след това сви вляво на кръстовището и тръгна по магистралата. Тя беше почти празна по това време на нощта. Неонови табели осветяваха алфалтовите платна. ПАРКИНГ „ГОЛЕМИЯТ ДОГ“. МОТЕЛ „ШЕСТ“. Голямата каубойска шапка на „Арбис“. В планината блещукаха светлинки. Над главите им се разнесе бученето на хеликоптер.

— Мога ли да те попитам защо избяга от собственото си парти? — попита Итън, след като спря на светофара.

Ема отпусна глава върху облегалката.

— Просто трябваше да… си тръгна. Твърде объркано е за обяснение.

Светофарът светна зелено и той сви наляво в едно разклонение. Пътуваха мълчаливо по тъмния път. Не се виждаше нито една светлинка. Не се разминаха с нито един автомобил. Никакви къщи не се забелязваха покрай тротоара. Ема се намръщи и се загледа в отдалечаващата се магистрала. Светлините на града бяха в другата посока.

— Мисля, че обърка пътя.

— Не, не съм.

Ема продължи да гледа в огледалото за обратно виждане отдалечаващия се град. Пътят се издигаше и се спускаше. Итън отново зави, но този път беше още по-запустял и от предишния. Под гумите на колата захрущя чакъл. Минаваха покрай високи кактуси. Сърцето й изведнъж затупка ускорено.

— Итън, това не е правилният път! — настоя тя.

Итън не й отговори. Той подкара колата нагоре по нисък хълм. В далечината проблясваха светлинки, толкова далеч, колкото и звездите. Ема усети по шията си как пулсират одраскванията от опита да бъде удушена миналия уикенд. Устата й пресъхна. Тя се обърна към Итън. Той беше присвил очи. Ръцете му здраво стискаха волана.

— Ема… — извиках аз със слаб глас. Изведнъж всичко ми се стори ужасно нередно.

Стомахът на Ема се сви. Бавно и внимателно тя протегна ръка към дръжката на вратата и започна да я дърпа.

Щрак. Малката дръжка, която заключваше вратата, се размърда свободно. Тя се опита да натисне бутона за отключване на вратата, но той не помръдна.

— Спри колата! — изкрещя тя, внезапно връхлетяна от страх. — Спри веднага колата!

Итън натисна спирачките толкова рязко, че Ема полетя напред и блъсна рамото си в жабката. Колата се люшна назад. Двигателят боботеше шумно. Тя се вгледа в тъмнината. Доколкото можеше да прецени, намираха се насред голата пустиня. Тук дори нямаше път.

— Какво? — попита Итън. — Какво има?

Тя се обърна към него, разтреперана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Искам да сляза. Моля те, отключи вратата. Моля те.

— Успокой се — рече нежно той. Разкопча колана си и се обърна с лице към нея. След това я хвана за китката. Не много силно, но не беше й хлабаво. — Просто искам да се отдалеча достатъчно, за да не ни вижда или чува никой.