Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 21

Филаделфийското летище гъмжеше от семейства, които влачеха куфари след себе си, бизнесмени, тичащи да хванат самолета си и измокрени пътешественици, които седяха със събути ботуши. На таблото с пристигащите полети пишеше, че самолетът от Хелзинки се е приземил току-що. Ноъл измъкна малка картонена табела от раницата си и я разгъна. На нея с големи червени букви пишеше „ХУУСКО“.

— Това е фамилията му — рече отегчено Ноъл и погледна табелата така, сякаш на нея бе изписана присъдата му. — Не ти ли звучи като марка бабешки гащи? Или някаква неопределима болест?

Ариа се изкиска.

— Ужасен си.

Ноъл се тръшна мрачно на една от пейките и се загледа към колоната от хора, които бавно се придвижваха към детекторите за метал.

— Това е последната ни година, Ариа. Единственото време за почивка, което ни остава преди колежа. И последното нещо, което бих искал, е някакъв си загубеняк да ми виси на врата. Кълна се, че мама го направи, за да ме накаже.

Ариа изхъмка съчувствено. В този миг забеляза нещо на телевизора, който висеше на стената над главите им. „ГОДИШНИНА ОТ СМЪРТТА НА РОУЗУУДСКАТА УБИЙЦА“ — пишеше с големи жълти букви на екрана.

Пред старата къща на семейство Дилорентис стоеше репортерка с кестенява коса, която вятърът развяваше пред лицето й.

— Преди една година на тази дата Алисън Дилорентис, чийто убийствен план стресира цялата нация, загина в ужасяващия пожар край езерото Поконос — обяви тя. — Оттогава измина цяла година, но градчето Роузууд все още не се е съвзело от потресаващите събития.

На екрана проблеснаха образите на Джена Кавана и Иън Томас, две от жертвите на истинската Али. След това се появи портрет на Кортни Дилорентис — момичето, което в шести клас бе заело мястото на истинската Али, момичето, което тя бе убила по време на гостуването им у Спенсър в седми клас.

— Мнозина все още са озадачени, че тялото на госпожица Дилорентис не е открито сред отломките. Има спекулации, че госпожица Дилорентис е оцеляла, но експертите твърдят, че такава вероятност не съществува.

Ариа усети как я побиват тръпки.

Ноъл покри очите й с ръка.

— Не бива да го гледаш.

Тя се отдръпна.

— Малко ми е трудно да не го правя.

— Мислиш ли често за това?

— Може да се каже.

— Искаш ли да гледаме филма заедно?

— Бога ми, не! — изпъшка Ариа. Ноъл говореше за „Малка сладка убийца“, двучасова телевизионна документална адаптация на събитията от миналата година. Абсолютна безвкусица.

Внезапно откъм митницата нахлуха група хора. Повечето бяха високи, руси, с бледа кожа, определено с полета от Хелзинки. Ноъл изръмжа:

— Почва се. — И размаха табелата с надпис „ХУУСКО“.

Ариа се взря в тълпата.

— А как е първото му име?

— Клаудиус? — промърмори Ноъл. — Нещо такова.

Край тях се точеха възрастни мъже, нарамили куфарите си и разговарящи по телефоните си. Три дългурести момичета се кискаха на нещо. Едно русоляво семейство с бебе в ръце се опитваше да разгъне количката му. Но нямаше никой, който да прилича на човек, носещ името Клаудиус.

Изведнъж от тълпата пътници се разнесе глас:

— Господин Кан?

Ариа и Ноъл се вдигнаха на пръсти, опитвайки се да открият говорещия. И едва тогава Ариа забеляза момчето с изпито, продълговато лице, пълни устни, пъпки по бузите и челото и адамова ябълка, която стърчеше на три сантиметра от шията му. Това направо си беше Клаудиус. Той носеше малък куфар с музикален инструмент, който като нищо можеше да бъде флажолет. Горкият Ноъл.