Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 23

— Ш-ш-шт, момичета — рече изведнъж госпожа Хейстингс, вперила поглед във входа. Към масата им се запътиха двама души. Единият беше висок, широкоплещест мъж, който в някой минал живот сигурно е бил играч на ръгби. Той имаше грижливо сресана прошарена коса, стоманеносини очи, полегат римски нос и зачатък на двойна брадичка. Синият му блейзър и панталоните в цвят каки изглеждаха като току-що изгладени, а на ръкавите си носеше златни копчета за ръкавели, върху които бяха гравирани дребни инициали НП. Мъжът носеше три дългостеблени кървавочервени рози.

До него вървеше момиче на около петнайсет години. Късата й, къдрава черна коса беше прибрана назад от кадифена лента за глава и тя беше облечена със сив сукман, който напомняше униформа на камериерка. Момичето гледаше навъсено, сякаш от няколко дни го мъчеше запек.

Госпожа Хейстингс се надигна тромаво, удари коляното си в крака на масата и чашите се разклатиха.

— Никълъс! Толкова се радвам да те видя! — Тя се изчерви от удоволствие, когато той й подаде едната от розите. След това с широк жест посочи момичетата. — Това са дъщерите ми Мелиса и Спенсър.

Мелиса също се изправи.

— Много ми е приятно — пропя тя и стисна ръката на Никълъс — ъ-ъ-ъ, господин Пенитисъл.

Спенсър също го поздрави, но не чак толкова ентусиазирано. Подмазването просто не й беше в стила.

— И аз се радвам да се запозная с вас — отвърна господин Пенитисъл с изненадващо приятен, топъл глас. Той подаде по една роза на момичетата. Мелиса изгука от удоволствие, но Спенсър просто я завъртя между пръстите си, изпълнена с подозрение. Цялата тази работа й намирисваше твърде много на „Ергенът“.

След това господин Пенитисъл посочи момичето до себе си.

— А това е дъщеря ми Амилия.

Амилия, чийто зачервен нос стърчеше над грозната й куриерска чанта, която бе притиснала към гърдите си, се ръкува с всички, макар въобще да не изглеждаше щастлива от това.

— Харесва ми лентата ти за глава — рече Спенсър, опитвайки се да прояви великодушие. Амилия я изгледа безизразно, със стиснати устни, и я обходи с поглед от глава до пети — от дългата руса коса, през сивата кашмирена плетена рокля до черните боти „Фрай“. После изсумтя и извърна глава, сякаш не тя, а Спенсър беше модната издънка.

— Закъри ще дойде скоро — рече господин Пенитисъл, след като седна. — Кара курсове за напреднали, които продължават до късно.

— Напълно разбираемо е. — Госпожа Хейстингс вдигна чашата си с вода, след което се обърна към дъщерите си. — Закъри и Амилия учат в „Света Агнес“.

Леденото кубче, което Спенсър смучеше, заседна в гърлото й. „Света Агнес“ беше най-снобарското училище в Мейн Лейн; правилата там бяха толкова затегнати, че в сравнение с него „Роузууд дей“ изглеждаше като детска градина. През лятото, докато караше ускорен курс за напредвали в университета на Пенсилвания, Спенсър се беше запознала с едно момиче на име Келси, което учеше в „Света Агнес“. Двете бързо се сприятелиха, но после…

Спенсър внимателно огледа Амилия. Дали познаваше Келси? Беше ли научила какво й се бе случило?