Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 115

Клоуи продължи да гледа настрани. Часовникът във форма на кокошка тиктакаше шумно. От съседната стая се чуваха гласовете на възрастните. Най-накрая тя погледна Емили със студени, изморени очи и въздъхна.

— Няма да разкрия тайната ти, ако оставиш баща ми на мира.

— Благодаря — каза Емили. — Разбира се, че ще го оставя.

Тя пристъпи към Клоуи, за да я прегърне, но Клоуи я отблъсна настрани като куче, което вре носа си в таблата с храна.

— Това не означава, че искам да сме приятелки.

— Какво? — извика Емили. — 3-защо?

— Просто не мога. — Клоуи се завъртя на токовете си и тръгна към вратата на кухнята. — Кажи на нашите, че са ми се обадили по телефона и ще ги чакам в колата — подхвърли тя през рамо. — Не се обиждай, но някак си не ми се ще да ям празничната ти торта.

Емили я проследи с поглед как излиза от кухнята и затръшва вратата зад гърба си. Чувстваше се така, сякаш някой беше изтръгнал сърцето й и го беше пуснал в месомелачка. Всичко беше съсипано. Вярно, че беше спечелила стипендията, бъдещето й беше уредено, но тя беше платила скъпо за това.

Скръц.

Емили се обърна и примижа от заслепяващото слънце, което нахлуваше през прозорците. Какво беше това? Тя огледа шкафовете и пода, след което забеляза малък лист хартия на пода до вратата, през която току-що беше излязла Клоуи. Сърцето й прескочи. Тя изтича до прозореца и погледна навън, търсейки човека, който го беше оставил. Не беше ли онова някаква фигура, която се крие между дърветата?

Тя отвори задната врата, пропускайки вътре студения въздух.

— Али? — извика тя. — Али! — Но никой не й отговори. — Клоуи? — извиси после глас с надеждата, че Клоуи може да е видяла нещо. Но Клоуи също не й отговори.

Възрастните се смееха на нещо в съседната стая. Грейс изписка радостно. Емили вдигна хартийката с треперещи ръце и я разгъна. Острият почерк се размаза пред погледа й.

Тя може и да не каже, но аз нищо не обещавам — за която и да е от тайните ти. Съжалявам!

А.

32.

Али, коварната лисица

— Ъ-ъ-ъ, извинете?

Хана погледна от крос тренажора, върху който се потеше и видя дребно момиче с големи влажни очи и тънко кръстче.

— За тези уреди лимитът е трийсет минути — оплака се момичето. — А ти си тук от шейсет и три.

— Лоша работа — отсече Хана и увеличи скоростта си. Нека фитнес полицията да дойде и да я изхвърли.

Беше събота следобед — годишнината от смъртта на Алисън Дилорентис, както тръбяха всички новинарски канали, не че Хана би могла да го забрави, — и тя се намираше във великолепния фитнес салон на Кънтри клуба. Залата ухаеше на ароматни свещи, всички телевизори, монтирани по стените, излъчваха МТВ и свръхактивната инструкторка викаше толкова силно, че Хана можеше да я чуе през хип-хоп музиката, която се лееше от слушалките й. Надяваше се, че крос тренажорът ще прогони спомените за Табита, Ямайка, инцидента в асансьора и най-вече А., но нещо не се получаваше. Тя не спираше да усеща ръцете на Табита — на Али, — върху раменете си, готови да я бутнат от покрива. Не спираше да чува писъците на приятелките си. И как тогава Ариа пристъпи напред и всичко се случи толкова бързо…