Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 116

В първия момент Хана изпита облекчение, че Ариа блъсна Али. Тя беше убила толкова много хора, че смъртта й щеше да е истинска благословия за човечеството. Но след това осъзна какво са направили. Животът все пак си беше живот. Те не бяха убийци.

Хана и приятелките й изтичаха долу на плажа, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Щом се озоваха на пясъка, те се огледаха. Луната хвърляше сребриста светлина върху плажа. Долавяше се тътенът на океана. Хана гледаше към бледите си крака с надеждата, че няма да се спъне в отпуснатото, усукано тяло на Али. Не можеше да не е умряла от удара, нали?

— Виждате ли я? — донесе се гласът на Ариа отнякъде.

— Не още — отвърна Спенсър. — Продължавайте да търсите!

Те тичаха по плажа, нагазиха в топлата вода, провериха около дюните, дори огледаха скалите и пещерите. Но никъде не намериха тяло.

— Какво става тук, по дяволите? — Ариа се спря, останала без дъх. — Къде се е дянала?

Хана се огледа уплашено. Това не беше възможно. Али не можеше просто така да изчезне. Ариа я беше блъснала. Тя беше паднала. Съвсем ясно чуха удара на тялото й в пясъка. Бяха погледнали през парапета и можеха да се закълнат, че са видели тялото й. Бяха, нали?

— Сигурно отливът го е отнесъл. — Спенсър посочи морето. — Може би вече е някъде навътре.

— А какво ще стане, ако я изхвърли обратно? — прошепна Ариа.

— Никой не може да докаже, че ние сме го извършили. — Спенсър отново огледа брега. Нямаше нищо. Никой не ги наблюдаваше. — Освен това, Ариа, това беше при самозащита — Али щеше да ни убие.

— Няма как да сме сигурни. — Очите на Ариа бяха ококорени и уплашени. — Може би не сме я разбрали правилно. Може би не трябваше да…

— Трябваше! — рече остро Спенсър. — Ако не я беше блъснала, може би сега въобще нямаше да сме тук.

Всички се умълчаха. Емили погледна към кръглата луна.

— Ами ако Али не е отнесена от океана? — прошепна тя. — Ако е оцеляла след падането и е отишла да търси помощ?

Стомахът на Хана се сви. Тя си мислеше същото.

Спенсър ритна една купчинка пясък.

— Няма начин. Не би могла да оцелее след такова падане.

— Тя се измъкна от пожара — напомни й Емили. — Не знаем с кого си имаме работа. Тя е невероятно силна.

Очите на Спенсър проблеснаха.

— Нека просто забравим, става ли? Океанът я е отнесъл. Тя е мъртва.

В този миг Хана забеляза нещо в другия край на салона. На прага стоеше Джеремая и гледаше право в нея.

Тя скочи от уреда и попи лицето си с кърпата. Пулсът й се ускори. Когато Джеремая се приближи до нея, тя го посрещна с широка, невинна усмивка.

— Ха, ти в този салон ли ходиш?

— Всъщност, да — озъби й се Джеремая. Лицето му пламтеше от гняв. — Или по-скоро ходех. Баща ти ми беше уредил безплатна карта. Но сега ми я отнеха.

— Оу — рече тихо Хана.

— Оу? Това ли ще кажеш само? Оу? — Джеремая, беше толкова ядосан, че целият трепереше. — Дано си доволна, Хана. Ти си виновна за всичко това.

Тя потръпна, но не отстъпи.